Пол виждаше как любопитно поглъщам тези гледки. Таксито пое по маршрут край крепостните стени на Есувейра, създаващи впечатлението, че си сред укрепления в Средновековието.
— Става още по-странно — обади се Пол, чувстващ се като у дома си сред този живописен хаос.
Още минута пътувахме по пътя, успореден на градската стена, после завихме под тясна арка по задна улица, оградена от сини стени, от която се разклоняваха мънички алеи. В дъното ѝ имаше вход с решетеста врата, също боядисан в тъмносиньо. Той бе за хотела ни — Les Deux Chameaux. „Двете камили“. Във фоайето му беше тъмно, сенчесто, без орнаменти. На рецепцията спеше възрастен човек. Облечен беше като за конни състезания: риза на цветя, златна верижка с мароканска звезда, която се повдигаше и спускаше при хъркането му, златни пръстени по ръцете, масивни тъмни очила, скриващи очите му.
Огледах се. Стара мароканска мебелировка — все масивно дърво. Някога луксозната плюшена дамаска сега бе прашна и издаваше сериозни признаци на запуснатост. До рецепцията имаше шумен стенен часовник от типа на тези по железопътните гари от двайсетте години на двайсети век, които отмерват всяка изминаваща секунда със знаменателно тракване. Върху плота на рецепцията седеше измършавяла котка и ни наблюдаваше враждебно: натрапници, чужди хора, дошли да обезпокоят задрямалата атмосфера.
Когато приближихме до мястото, където старецът спеше, Пол взе инициативата и прошепна:
— Monsieur.
После продължи, като при всяко следващо „Monsieur“ повишаваше глас с по няколко децибела.
След като резултат нямаше, натиснах звънеца край отворената книга за регистрация на гости. Острият му звън събуди човека и по лицето му се изписа шок, съчетан с объркване, сякаш не знаеше къде се намира. Докато се мъчеше да фокусира погледа си, Пол каза:
— Простете, че ви събудихме така внезапно. Само че се опитвахме…
— Имате ли резервация?
— Да.
— Име?
Пол му даде тази информация. Мъжът се изправи и като използваше показалците на двете си ръце, завъртя книгата за гости към себе си. Вгледа се в днешната страница, после прелисти няколко назад и поклати глава, като си мърмореше нещо.
— Нямате резервация — отсече накрая.
— Но аз направих — настоя Пол.
— Получихте ли потвърждение от нас?
— Разбира се, направих я по интернет.
— Имате ли копие от потвърждението?
Пол придоби сконфузен вид.
— Забравих да го принтирам — пошепна ми.
— След като си я направил — отвърнах му, — няма как да не я откриеш.
— Мисля, че я изтрих.
Едва се възпрях да не кажа „Пак ли?“. Пол вечно изтриваше старата си поща и често заличаваше важна кореспонденция.
— Но вие все пак имате стаи, нали? — попитах човека зад плота.
— И да, и не.
Той взе старовремски домашен телефон — от онези, които виждаме по филми от времето на германската окупация — и заговори на арабски високо и раздразнено. Беше нещо, което започваше да ми прави впечатление: арабският бе език, често звучащ гръмко и поради това изглеждаше агресивен, наперен и едва ли не враждебен. Напомни ми, че се налага да съживя моя все още приличен, макар и позанемарен френски, докато сме тук — нещо, което си обещавах да направя още откакто си тръгнах от Монреал.
Служителят на рецепцията завърши разговора си. Обърна се към нас и съобщи:
— Колегата ми каза, че ще повика собственика.
Трябваше да чакаме десет минути до пристигането на шефа. Името му беше мосю Пикар. Беше французин, около петдесет и пет годишен, нисък, стегнат, облечен в идеално изгладена бяла риза и бежов панталон, официален, хладен. Лицето му по мои догадки бе привикнало цял живот да изразява принудена почтителност и да избягва показ на емоции.
— Проблем ли има? — попита с едва доловима нотка на надменност.
— Резервирахме стая, но при вас явно не е отразено — каза Пол.
— Имате ли потвърждението? — попита мосю Пикар.
Пол поклати глава.
— И ние го нямаме. Така че очевидно не е направена резервация.
— Но аз я направих… — настоя Пол.
— Явно не сте.
— Но вие имате стаи, нали? — намесих се.
— Ахмед не ви ли каза, че имаме само една свободна стая?
— И колко струва тя?
— Стаята е с балкон и гледка към морето. За колко време ще ви е нужна?
— За месец. За толкова направихме резервацията.