Самият балкон не беше много голям — три метра на дължина и един на широчина, — но гледката от него беше омайваща. Вдясно като на длан и почти с картографска яснота се виждаше Есувейра сред своите крепостни стени и самобитна атмосфера със средновековни бункери, криволичещи улички и с хората, движещи се сред тях.
Наляво се откриваше синята шир на Атлантическия океан.
Нима има по-добър балсам за зрението от гледката на вода? Особено на воден басейн, който ни свързва с дома?
На балкона имаше два сгънати шезлонга и малка маса. Бързо си представих Пол тук с неговите скицници, моливи и въглени, пръснати пред него, завладян от небето, от морето, от начупения силует на покривите, от странната сценична смесица на всичко, лежащо под нас. Аз щях да съм на съседния шезлонг, наведена над френска граматика, току-що върнала се от сутрешния си езиков курс, където се бях ориентирала в сложностите на субжонктива.
— Не е зле, нали? — обади се Пикар вече с по-дипломатичен тон, след като го бях скастрила преди няколко минути.
— Върши работа.
Върнах се вътре. Никога не се пазарете за цена, изправени пред великолепна гледка. Пикар ме последва.
— Аз видях имейла, който съпругът ми получи от вас — казах му.
— Никога не е получавал нещо директно от мен.
— Тогава от служителя ви, завеждащ резервациите.
— Госпожо, няма никакви следи…
— Но аз го видях. Знам, че имаше споразумение за стая с балкон и изглед към морето на цена триста и петдесет дирхама.
— Не беше този апартамент. А в момента само той ни е свободен…
— Проявете разум.
— Намирате, че съм глупав? — в гласа му отново се появи надменност.
— Започвам да си мисля, че трябва да се обадя на жената, която ме замества в счетоводната ми фирма в Щатите, да я накарам да открие имейла и да го изпрати. Тогава ще се обърна към местния орган по туризма и ще се оплача, че раздувате цените.
— Ще ви помоля да напуснете.
— Жалко. Не е лоша стая. А и бихте могли да ни имате тук за месец. Но вие си решавате, господине.
След тези думи се обърнах и се насочих към вратата. На половината път той се обади.
— Бих приел шестстотин на ден.
Без да се обръщам назад, отговорих:
— Четиристотин.
— Петстотин и петдесет.
— Петстотин. С включена закуска и пране.
— Очаквате да ви перем дрехите всеки ден?
— Два пъти седмично. Нямаме кой знае колко дрехи.
Мълчание. Палецът му се потъркваше в показалеца, винаги сигурен знак за тревожност.
— И ще сте тук целия месец? — попита.
— Мога да ви покажа билетите ни за връщане.
— За тази цена ще искам да ми платите пълната сума предварително.
Сега беше мой ред да почувствам, че везните са се наклонили мъничко в негова посока. Но като огледах апартамента, сияйната синева на северноафриканското небе, проясняваща всичко, почувствах, че трябва да взема решение. С включената закуска и пране и намалението с двеста дирхама на вечер бях спестила на двама ни общо към хиляда долара. Усетих също така, че Пикар щеше да се държи цивилизовано занапред.
— Добре, господине — казах. — Спазарихме се. Но искам писмено потвърждение на уговорената цена, преди да ви дам кредитната си карта.
Леко присвиване на устни насреща.
— Tres bien, Madame11.
— Между другото, познавате ли някого, който би ми давал всеки ден уроци по френски? Реших да усъвършенствам разговорно езика ви.
— Сигурен съм, че ще мога да намеря човек.
Слязохме обратно долу. Пикар мина зад плота на рецепцията. На хотелска бланка написа продължителността на престоя ни и цената петстотин дирхама на нощувка. Подписа се и ми подаде листа. Аз му връчих картата си „Виза“ и го наблюдавах как обработи плащането. След като приключихме с това, си стиснахме ръцете. Открих Пол седнал до маса край входа на хотела да пие ментов чай с поглед, отправен през панорамния прозорец към уличката.
— Бихте ли се разпоредили да отнесат багажа ни горе, моля — обърнах се към Пикар.
— Tres bien, Madame.
Той направи знак към мъжа на рецепцията да качи куфарите.
Пол се изправи и ме погледна невярващо.
— Не ми казвай, че ще останем — промълви.
— Ела да видиш апартамента.
Обърнах се и поех нагоре. След миг Пол ме последва. Стигнахме до следващия етаж, изминахме тесния коридор и после още по-тясното стълбище. Когато стигнахме, прекосих двете стаи, без да спирам, и излязох направо на балкона. Отвън се озовах със слънцето фронтално срещу лицето ми пред сините очертания на покривите, отразяващи бледолазурното небе, и развълнуваните води на Атлантическия океан, искрящи от ярката светлина — исках да се любувам на тази изключителна гледка. Да се дивя, че съм тук, на източния ръб на Северна Африка, високо над средновековен анклав, и че ще прекарам цял месец, потопена в това чуждо, но (вече го усещах) неизразимо притегателно кътче на планетата. Каква привилегия бе да се откъснеш от сивотата на всекидневието и да се озовеш тук. Дължах всичко това на човека в другата стая, човек, с когото толкова исках нещата да се получат както трябва.