Усетих дланите на Пол на раменете си.
— Тази гледка е великолепна — прошепна той.
— А апартаментът?
— Много е добър.
— Значи, оставаш?
Той ме завъртя и ме целуна силно. Когато усетих тъй плътно тялото му до моето с ръце, плъзгащи се под тениската ми и милващи гърба ми, а пенисът му, втвърдяващ се до бедрото ми, желанието ми лумна. Прииска ми се да залича умората, гнева, съмненията чрез чудото да се изгубя в него.
Така че го притеглих още по-близо. Протегнах ръка надолу и го почувствах да става още по-твърд под дланта ми. Хвърлих поглед през рамото му да се уверя, че вратата е затворена и багажът ни е вече в стаята, и го поведох назад към леглото. И двамата заедно се тръшнахме върху него. Започнахме да се събличаме един друг. Вече бях толкова влажна, толкова силна бе нуждата ми от него, че мигом го придърпах в себе си. Обвих крака около тялото му, за да го поема още по-дълбоко. Желанието ми бе мигновено, всепоглъщащо и само за няколко мига свърших два пъти. Това като че още повече насърчи Пол; тласъците му станаха по-дълбоки, по-бавни, отново ме отведе до ръба на бездната на лудостта, аз безразсъдно се гмурнах в нея и всяко нервно окончание у мен бе наелектризирано. Усещах, както винаги, бавното неумолимо приближаване на кулминацията на Пол и как той — неизменно невероятен любовник — я задържаше, като искаше двамата да останем слети, жадни един за друг. Когато възпирането стана непоносимо и стоновете му по-силни, почувствах лудешкото напрягане на слабините му, а пенисът му в мен стана още по-корав и проникващ. Неочаквано той се устреми напред, издаде вик, последван от разтърсване, и аз прошепнах:
— Ти си любовта на живота ми.
В този момент го усещах като абсолютна истина. Надявах се напук на всичко, че от сегашното ни съвкупление ще се появи бебе.
Пол се изтърколи встрани от мен. След трийсет часа тежко пътуване и всичкото напрежение, което го съпровождаше, отчаяно се нуждаехме от сиеста. Така че се пресегнах и дръпнах белия чаршаф върху нас, а вентилаторът на тавана се въртеше достатъчно бързо, че да прати малко студен въздух сред жегата. Обгърнах с ръце съпруга си, вече унесъл се в сън, и затворих очи.
И ето че вече бе тъмно като в рог. Докато се осъзная, в продължение на няколко странни мига нямах абсолютно никаква представа къде съм. Шумът от въртящия се на тавана вентилатор се смесваше с напевен глас от тонколони. Отворих очи. Прозорците все така не бяха затворени, никакви завеси не преграждаха погледа към звездите, блестящи със смайваща яркост в нощното небе. И после гласът зазвуча отново — пукане на високоговорител, после „Аллаххххх“, като звукът „х“ накрая бе задържан като дълга нота, насити мрака. Реалността взе да се оформя малко по малко. Мароко. Есувейра. Хотелът. Апартаментът, където щяхме да прекараме месеца. Съпругът ми, сега сгушен в ъгъла на леглото, напълно затворен в себе си и отнесен в дълбок сън. Приближих циферблата на ръчния си часовник до лицето си и открих от светещите стрелки, че сме спали почти дванайсет часа. Изпитвах належаща нужда да се изпикая. Изправих се, леко дебалансирана от тъй дълбокия сън. Вентилаторът отгоре продължаваше с настойчивото си потракване, голите ми стъпала докоснаха хладния каменен под. Температурата в средата на мароканската нощ бе умерена, антидот на нетърпимата жега, в която бяхме пътували предишния ден. Добрах се до банята, облицована с плочки в цвят ултрамарин, които ми припомниха тукашното небе и покривите на Есувейра под него. Керамичният под бе в бяло и синьо и като всичко друго в апартамента беше чист. Мосю Пикар може и да не беше от най-приятните хора за общуване, но със сигурност поддържаше стандарт в хотела си.
Усещах се напълно будна. Нищо чудно след дванайсет часа сън. След като за последен път се бях мила преди почти два дена в Бъфало, бях също така и мръсна. Изрових тоалетните си принадлежности и влязох под душа. Имаше топла вода и остана такава през двайсетте минути, докато стоях под струите ѝ. Когато излязох, увила косата си в една хавлиена кърпа, и тялото си с друга, улових отражението си в огледалото и потръпнах. Не защото изглеждах нещастна, остаряла и смачкана от живота. Сънят бе възстановил донякъде жизнеността на лицето ми, белязано преди това от тъмни кръгове на умора. Но огледалото тази сутрин ми каза, че и аз се боря с неумолимия ход на времето.