Когато се озовеш затънал в несигурност, изходът е само един: организация. Отворих пътната си чанта и облякох широк ленен панталон и синя ленена риза. После отворих гардероба и прекарах следващите петнайсет минути да окачвам и подреждам дрехите си, преди да се обърна към куфара на Пол. Поколебах се за момент, но знаех колко благодарен беше той, когато поемах в ръце битовите подробности от живота ни, така че отворих ципа. Открих хаос. Ризи, бельо, дънки, чорапи, боксерки, всичките непрани и в пълен безпорядък. Изсипах ги в плетения панер за прането, обух сандали и слязох по тъмните стълби два етажа по надолу до рецепцията. Зад плота спеше друг човек: слаб, с покафенели зъби, облечен в джелаба, в средата на четиресетте, със запалена цигара, още димяща между пръстите му, и широко отворена уста. Оставих до него панера и взех от плота купче листчета и писалка, за да напиша бележка, в която да го помоля да прати дрехите ни за пране. Но внезапно той избъбри нещо в съня си, при което се събуди и ме загледа с присвити очи.
— Съжалявам, съжалявам — промълвих. После посочих към панера и добавих: — Linge12.
Воднистите очи на мъжа се фокусираха. Погледна часовника на стената. Беше четири часът и двайсет и осем минути.
— Maintenant? — учуди се. — On est au beau milieu de la nuit13.
Преди да успея да му кажа, че прането може да почака, той изчезна през някаква задна врата и се върна няколко минути по-късно със срамежливо момиче — трябва да беше към четиринайсетгодишна — с проста памучна рокля и с коса, скрита под забрадка. Изглеждаше много сънена.
— Нямаше нужда да я будите сега — казах.
Той само вдигна рамене, после заговори на момичето на скорострелен арабски, като сочеше към панера. Тя му отвърна колебливо и чинно. Мъжът ме попита:
— Laver et repasser?14
— Да, да — отвърнах. — И ще ми трябват тази сутрин.
Още арабски към момиченцето. Тя отново отвърна свенливо, притеснена да говори пред двама възрастни, при това едната чужденка. И все пак му даде отговор. Мъжът се обърна към мен и каза:
— Ще трябва да изчакате слънцето да изгрее, за да изсуши дрехите.
— Не мога да споря с това — отвърнах и се усмихнах на девойчето.
Тя ми се усмихна в отговор.
— Шукран — казах, което е арабската дума за „благодаря“ и една от малкото, които знаех на този език. Поставих в дланта ѝ банкнота от петдесет дирхама като извинение, че беше събудена толкова рано.
— Афуан — отвърна тя с широка усмивка. „Моля, няма защо“.
И изчезна с панера.
— Ще помоля за една последна услуга — казах на мъжа. — Тъй като всичките дрехи на мъжа ми се перат, имате ли някакъв халат или нещо такова, което той да облече?
— Une djellaba pour votre mari?
— Oui, oui.
— Attendez la.15
И той хлътна през вратата зад него.
Точно в този момент гласът отново прозвуча от високоговорителя. „Аллаххххххх.“ Х-то продължи толкова дълго и толкова омайно мелодично, че нещо ме тласна да изляза навън и да видя откъде идва.
Минах под синята резбована арка на хотела и погледнах надолу към задната уличка, която не беше павирана и беше широка, колкото да побере едно превозно средство и нищо повече. Гласът, напяващ от усилвателя, отново зазвуча. Отдалечих се от хотела и само след десетина крачки се оказах обвита в мрак: враждебни входове, затворени с капаци магазини, миниатюрни алейки, разклоняващи се от тази тясна улица. Знаех, че не бива да съм тук. Все едно бях попаднала в затъмнен лабиринт. Ала гласът продължаваше да ме зове напред, приканваше ме все по-дълбоко в сенките, правеше ме безстрашна.
И тогава видях котката. Висеше на стена право пред мен, сякаш бе залепена за повърхността ѝ. Толкова изкльощавяла, мръсна и уплашена. Нима нещо ужасяващо я бе подгонило на тази стена? Беше се вкопчила в нея перпендикулярно на улицата, напълно парализирана. Тази гледка ме потресе. Невъзможната ѝ позиция — с всичките четири лапи забити в мазилката — бе толкова смущаваща, че имах усещането, сякаш леденостудена ръка е обгърнала голите ми рамене.
И тогава леденостудена ръка обгърна голите ми рамене.
Оказах се обградена от трима мъже. Появили се бяха от нищото. Един около петдесетгодишен, зле обръснат, с три зъба и безумен поглед. Въздебел хлапак — надали беше на повече от осемнайсет — с фланелка, която не покриваше косматия му корем, с лице, като че намазано с олио, сочи, стрелкащи се нагоре и надолу по тялото ми, и глуповата усмивка. Ръката беше на прегърбен млад мъж с жълтеникав тен и някак стъклено побъркано изражение. Допирът на пръстите му ме накара да подскоча. Тръснах рамене да се освободя от ръката му, извъртях се и го видях да ме гледа с очи на лунатик. Дебелото момче прошепна „Bonjour, Madame“, а мърлявият възрастен мъж всмукна от почти изпушената си цигара със загатната усмивка. Ръката мигом се върна на рамото ми. Аз отново я отметнах с рязко движение.