— Оставете ме на мира — просъсках.
— Няма проблем, няма проблем — рече дебелото момче и когато ме приближи, видях лицето му още по-мазно. — Ние сме приятели.
Опитах се да се придвижа напред, но прегърбеният обхвана ръката ми с кокалести пръсти. Не силно, за да ме задържи, а по-скоро с желание да ме докосне. Умът ми препускаше. Предположих, че дебелият хлапак ще ме сграбчи, макар за момента просто да стърчеше пред мен и да се смееше тихо. Възрастният, макар и съвсем близо до мен, само гледаше и явно се забавляваше от страха ми.
— Харесваме те — каза дебелото момче и отново издаде същия неприятен смях.
Ръката на прегърбения се стягаше над десния ми лакът. Поех дълбоко дъх, за да си върна равновесието, и бързо изчислих, че съм достатъчно близо, за да му нанеса парализиращ удар в слабините. Започнах да си броя наум: едно, две…
И тогава настана адски хаос. Един мъж дотича до нас с бастун в ръка, като отново и отново крещеше една дума:
— Имши, имши, имши.
Беше нощният служител от хотела, размахваше бастуна над главата си, готов да го стовари върху някого. Тримата мъже се пръснаха в различни посоки и ме оставиха да стърча замръзнала от ужас на мястото си.
Веднага щом стигна до мен, служителят ме хвана за ръката, както баща би постъпил с дете, забъркало се в голяма неприятност, и ме задърпа по улицата далеч от опасността.
Когато стигнахме до хотела, той само дето не ме натика вътре. Наложи му се да поседне за момент, за да се успокои. Аз също се тръшнах на един стол шокирана, изтръпнала, засрамена от глупостта си.
Нощният служител посегна към цигарите си и с треперещи ръце запали една. След като всмукна дим и дойде малко на себе си, изрече две думи:
— Jamais plus.
Никога повече.
6
JAMAIS PLUS. JAMAIS plus. Jamais plus.
Седях на балкона към стаята ни и гледах как нощното небе просветлява, все още разтреперана от инцидента на улицата.
Jamais plus. Jamais plus. Jamais plus.
Но моите призиви „никога повече“ не бяха толкова свързани с поведението на онези мъже, а по-скоро със собствената ми арогантност и безумство. Къде ми беше умът? Как изобщо ми хрумна да последвам гласа от високоговорителя в тъмното? Счетоводителят у мен се опитваше да разграничи заплахата и ужаса в ситуацията от суровата истина за онова, на което се бях натъкнала. Дали те всъщност биха ме нападнали и биха се опитали да ме изнасилят? Или представлявах просто нещо любопитно за тях?
Моят герой от рецепцията ми сервира ментов чай, като влезе в стаята и го остави на балкона тихо и експедитивно, без да събуди Пол. А той още лежеше проснат върху леглото в пълно неведение за случилото се току-що. Седях и наблюдавах как съзвездията избледняват с настъпването на зората и стигнах до заключението, че макар да бе много плашещ и неприятен, този сблъсък не бе носил реална сексуална заплаха.
Ала, не щеше и дума, бе крайно неразумно от моя страна да изляза навън в тъмното. И нямаше да си простя това лекомислие, докато не си обяснях кое ме бе притеглило към опасността.
— Охо, здравей.
Пол беше застанал на прага на балкона, облечен в бялата джелаба, която нощният служител беше донесъл заедно с ментовия чай.
— Сериозно поспа — отбелязах.
— Ами ти?
— О, и аз почти толкова дълго като теб.
— Виждам, че нямам дрехи.
— Перат ги в момента. Джелабата ти отива.
— Французите имат дума за застаряващо хипи, което още се облича, сякаш току-що излиза от ашрам — baba-cool. Дори през годината, когато живях тук, никога не съм обличал джелаба.
— Но сега подхожда на вида ти на застаряващо хипи.
Той се наведе и ме целуна по устните.
— Сам си го изпросих, а? — каза.
— Май така стана.
Беше мой ред да се наклоня и да целуна мъжа си.
— Чай?
— Ако обичаш.
Сипах в две чаши. Чукнахме ги.
— A nous — каза той.
— За нас — повторих.