Вплете пръсти в моите. И двамата вперихме очи към засилващата се дневна светлина.
— Знаеш ли как се нарича това време от деня?
— Имаш предвид освен „призори“?
— Да, освен „призори“ и „развиделяване“.
— Последното е много поетично.
— Също такова е и „синият час“.
Настана пауза, докато оставих фразата да резонира за миг. После я изпробвах в устата си.
— Синият час.
— Звучи прелестно, нали?
— Наистина. Нито е тъмно, нито светло.
— Часът, в който нищо не е каквото изглежда — когато сме уловени между възприятие и фантазия.
— Яснота и мъглявина.
— Бистрота и мъждивост. Простота, маскираща загадка.
— Хубав образ — отсъдих.
Той отново се наведе и ме целуна, този път силно. И каза:
— J’ai envie de toi.16
Аз също го исках безкрайно силно. Особено сега, след този възстановителен сън. След случката на улицата. Докато бяхме обгърнати от синия час.
Той ме вдигна от стола с длани под фланелката ми. Притеглих го към себе си и усетих колко е корав. Той ме дръпна към леглото. Малко по-късно, захапала рамото му, свършвах отново и отново. После той издаде кратък вик и изпрати залп в мен.
Лежахме прегърнати, объркани и… да, щастливи.
— Приключението ни започва сега — промълвих.
— В синия час.
Ала в света под прозореца на спалнята ни слънчевата светлина вече заличаваше зората.
— Синият час отмина — посочих.
— Ще дойде пак довечера по залез.
— Началото на деня винаги е по-загадъчно от падането на вечерта.
— Защото не знаеш какво предстои ли?
— По залез вече си отвъд половината на повествованието за деня — казах. — А призори нямаш представа какво ще се случи.
— Сигурно затова синьото е по-синьо призори. И по същата причина залезът е по-тъжен. Заради навлизането в нощта и усещането, че още един ден клони към края си.
Пол се наведе и ме целуна по устните.
— Както казват ирландците: „Двамина сме в това“.
— Откъде знаеш този израз?
— Приятел ирландец ми го каза.
— Какъв приятел ирландец?
— Някой от миналото ми.
— Жена?
— Може би.
— Може би? Не си сигурен, че си го чул от ирландка?
— Добре де, след като питаш, тя се казваше Шивон Парсънс. Беше преподавател по рисуване в Юнивърсити Колидж Дъблин и доста добра художничка. Работи една година в университета в Бъфало. Неомъжена. Луда за връзване, ако трябва да използвам един от любимите ѝ изрази. Връзката ни трая около три месеца. Беше някъде преди дванайсет години, когато двамата с теб не сме подозирали за съществуването един на друг.
Пол държеше твърде много от живота си заключен в стая с табелка „Вход забранен“. Част от мен го ревнуваше от миналото му. Измъчваше ме мисълта, че преди мен е имало жени, които са били интимни с него. Никой мъж не ми бе давал наслада, каквато получавах от него, затова не ми харесваше, че и други са изпитвали същото като мен, когато го поемех в себе си. Но да ми минават през главата такива неща тук и сега, ми се стори крайно нелепо. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Също толкова тъпо беше като скитането ми по тъмната уличка.
— Съжалявам — прошепнах.
— Недей да съжаляваш. Просто се опитай да си щастлива.
— Аз съм щастлива.
— Радвам се да го чуя — каза той и ме целуна.
— Гладен ли си? — попитах го.
— Като вълк.
— Аз също.
— Няма начин да сляза долу в този вид.
— Но светът отвън ни зове. И да не мислиш, че някого ще го е грижа, задето си се приобщил към местните?
— Мен ще ме е грижа.
— А мен не — отвърнах. — И това би трябвало да се брои за нещо.
— Брои се… само че още си чакам дрехите.
— Нямаше ли филм, в който някой казва: „Ела с мен до казбах“?
— Шарл Боайе на Хеди Ламар в „Алжир“.
— Впечатли ме — подхвърлих. — И тъй, ела с мен до казбах.
— Тук не го наричат казбах. Казват му сук.
— Каква е разликата между казбах и сук?
— Загадка е — отвърна той.
7
Сукът по пладне. Небето беше безоблачно, ярко кобалтовосиньо. Безжалостното слънце вдигаше живака в термометрите до нива като за парна баня. Ала тук, в Есувейра, сякаш никой освен нас не забелязваше нетърпимата жега. Толкова горещо беше, че непавираната земя под краката ни се усещаше като полуразтопена.
Сукът по пладне. Лабиринт от сергии, магазинчета и скрити улички, роящи се в други, още по-тесни, където всевъзможни търговци упражняваха професията си. Усещането за човешка гъстота бе невероятно. Такава бе и призматичната концентрация на цвят. Цяла алея с купчини червеникави, кафеникави, алени, пурпурни и дори изумрудени подправки, изложени една до друга, оформени като мравуняци, издигащи се подобно на минарета. До тях бе контрастиращата гама от аквамарин, ултрамарин, тюркоазено и лазурносиньо на изкусно наредена от търговец мостра керамични плочки, които минувачите заобикаляха без усилие. После идваха нюансите червено от месата на касапина; провесени бутове и тлъсти плешки — от тях капеше кръв и бяха обкръжени от рояци настървени мухи. Следваха топовете плат в убито жълто, морскозелено, охра, матово бяло, електриково розово. По сергиите се продаваха кожени изделия с красиви десени във всички оттенъци на кафяво, бежово, каки. Присъстваше и съчетание на аромати, някои омайващи, други — твърде остри.