Зловонието на отходен канал се смесваше с мириса на подправките. Соленият дъх от морето допълваше уханието от изобилието на цветя; покрай всяка сергия за кебап се запарваше ментов чай.
Към всичко това се добавяше налудничавата акустика на сука. От колони гърмеше френска и мароканска поп музика. Навред крещяха амбулантни търговци. Други зад сергиите ни приканваха с жестове и подвикваха: „Venez, venez!“17. Поне двама състезаващи се мюезини — Пол ми каза арабското название за тези проточени гласове — напяваха обедни моливи от две стратегически разположени минарета. Разнасяше се насеченият шум на мотоциклети и скутери. Натискаха клаксоните им лудешки, докато ги управляваха по прашния, осеян с дупки терен покрай сергии, отрупани с портокали и манго в цветовете на Ван Гог, и такива със зеленчуци, където доминираха доматите с тяхната червенина. Някакъв мъж се опитваше да докопа ръката ми и да ме дръпне към ъгъл на сука, където разноцветни сапуни — кремави, медночервеникави, абаносово черни — Оформяха повече от метър висока геометрична скулптура.
При все близостта на Атлантическия океан въздухът беше толкова сух, че след двайсет минути обиколка из алеите на сука широката ми фланелка и лененият ми панталон бяха подгизнали. Същите бяха и тениската и шортите, които Пол бе измъкнал от купчината, щом прането ни беше доставено в стаята преди обяд. (Останал бе непоколебим по повод правилото „никаква джелаба навън“.) Дотогава вече бяхме изяли голяма закуска на терасата ни. После подредихме така нареченото от него външно ателие. Помогнах на Пол да изнесе бюрото от външната стая в един ъгъл на балкона, засенчен от надвиснала стреха, откъдето имаше директна гледка към околните покриви. Извини се за малко и десет минути по-късно се върна с ярък раиран чадър, който каза, че купил от местен магазин. Разположи пластмасовата му стойка така, че бюрото му да бъде изцяло под сянка, и започна да се подготвя за работа. Отвори скицник. Осем молива бяха разположени много церемониално върху лакираната повърхност на бюрото. Той нахлупи шапката си за сафари в цвят каки, седна и отправи поглед към върховете на покривите в непосредствена близост, а после подхвана своята сложна архитектурна трактовка. Стоях вътре и го наблюдавах цели десет минути, възхитена от точното му и чувствително око, от удивителния му усет за контур, от способността му да забрави всичко освен работата си, от суровата дисциплина, която си налагаше по време на рисуване. Изпитах огромен прилив на любов към този талантлив и нестандартен мъж.
После се заех да организирам свое собствено работно място в стаята: лаптопа ми, много красива тетрадка с кожена подвързия, която купих точно преди заминаването ни, и автоматична писалка „Шийфър“, останала ми от татко. Беше червена, с хромирани части, които напомняха елементи от корпуса на стар модел шевролет. Татко винаги я държеше пълна с червено мастило и това неизменно удивяваше майка ми. „Целият ти проклет живот е посветен да трупаш червено мастило“, казваше му често. Ала татко ми обясни веднъж, че обича този цвят заради неговата наситеност:
— Изглежда, сякаш наистина си писал с кръв.
Преди да успея да направя първата си алена записка в тетрадката дневник, телефонът до леглото се събуди за живот. Вдигнах и мъжът от рецепцията ми каза:
— Учителката ви по френски е долу.
Мосю Пикар явно действаше бързо, тъй като едва вчера го бях помолила да ми уреди уроци.
Преди да сляза долу да се видя с нея, Пол ме предупреди:
— Която и да е тя, има нужда от тези пари. Не ѝ позволявай да ти взема повече от седемдесет и пет дирхама на час.
— Но това са само девет долара.
— Тук са много пари, повярвай ми.
Щом слязох във фоайето, видях свенлива на вид млада жена, застанала до плота на рецепцията. Макар да носеше хиджаб — кърпа за глава, оставяща цялото ѝ лице на показ, — облечена беше с дънки и блуза на цветя, която, въпреки че беше плътно по врата, би била съвсем намясто в комуна от шейсетте години. Намек за ретро хипи шик. От пръв поглед личеше, че тази млада жена живее на границата на два коренно противоположни свята.