— Не се съмнявам, че работата ви е много интересна — каза тя.
— Покрай парите научаваш много за това как функционират хората. Е, можем ли да започнем от утре?
— Не виждам пречка.
— Идеално. В състояние ли сте да ми осигурите нужните помагала?
Връчих ѝ триста дирхама и казах, че ако струват повече, ще ѝ доплатя на първия ни урок.
— С триста дирхама ще ги купя всичките — увери ме тя. — Утре ще ви ги донеса.
— Всеки ден ли предпочитате да ви плащам, или веднъж седмично?
Тя отново отклони очи.
— Както е по-лесно за вас. Ако ми плащате в петък, банката е отворена до девет часа вечерта, така че ще мога да внасям повечето от сумата.
Аха, спестовница.
— Значи се уговаряме за плащане всеки петък. И нещо последно. Откъде познавате мосю Пикар?
— Майка ми е чистачка тук.
Обмислих думите си, преди да кажа:
— Сигурна съм, че е много горда с вас.
Тя сведе поглед и кимна. Казах на Сорая с какво нетърпение очаквам да стана нейна ученичка и че ще се видим на другия ден. После се качих горе. Пол още беше на балкона под чадъра и по масата бяха разхвърляни към половин дузина рисунки. Лицето му бе покрито с пот, изцъкленият му поглед подсказваше, че вече започва да прегрява. Взех еднолитровата бутилка с вода до леглото и настоях да я изпие. Той за миг я пресуши до половината, влезе вътре със залитане и се тръшна на леглото.
— Луд ли си да си търсиш белята така? — смъмрих го.
— Вдъхновението надделя над потенето.
— Тъкмо ти много добре си наясно какво е слънцето тук.
— Би ли спасила рисунките, преди да започнат да избеляват от светлината?
Излязох отвън, събрах шестте рисунки, изложени на слънцето, и ги прибрах вътре. Буквално останах без дъх от видяното. Бяха половин дузина вариации на една и съща визуална тема: покривите в непосредствена близост до балкона ни. Онова, което правеше изображенията тъй забележителни, беше, че във всяка рисунка Пол бе видял с различен поглед минаретата, водните кули, рушащите се покриви, проснатото пране и сателитни чинии, които оформяха силуета на Есувейра. В един момент вдигнах очи към действителната панорама, на основата на която Пол бе създал тази поредица от умело скицирани композиции. После се върнах към много детайлните му рисунки и се възхитих не само на невероятната техника, но и на факта, че в цялост ми припомниха как не съществува такова нещо като точен поглед върху състоянието на нещата; че няма двама души, които да виждат едни и същи предмети, гледка, житейска ситуация по един и същ начин. Защото всяко наблюдение по естеството си е интерпретация.
— Невероятни са — казах му.
— Сега ти си тази, дето страда от слънчев удар. Говорим за скици, които нахвърлях за няколко часа.
— Моцарт не е ли композирал често соната за пиано за една сутрин?
— Той е бил Моцарт.
— Ти си изключително талантлив.
— Ще ми се да можех да споделям високото ти мнение за мен.
— И на мен ми се ще. Но по мое скромно впечатление те бележат нова посока за теб.
— Предубедена си.
— Приеми комплимента. Повече от отлични са.
Но Пол се извърна, неспособен да се съгласи с подобна похвала. Бързо промених темата.
— От утре започвам уроци по френски — съобщих и му разправих за Сорая.
— Колко взема на час? — осведоми се той.
— Тя поиска седемдесет и пет, но аз ще ѝ плащам сто и пет.
— Много си мекушава.
— Само когато така е редно да се постъпи.
— Дори седемдесет и пет дирхама на час са огромна сума за нея.
— Но за мен не са кой знае какви пари. Така че какъв е проблемът?
— Няма такъв. Щедростта ти е достойна за уважение.
— Както и твоята загриженост за финансите ни.
— Заяждане ли долавям? — попита той.
— Може ли да оставим тази тема?
— Разбира се — отвърна той, стана и тръгна към банята.
Миг по-късно го чух да пуска душа. Когато десет минути по-късно се появи с хавлиена кърпа около кръста си, ме информира:
— Много ми се иска да прекратим подобна размяна на реплики.
— На мен също.
— Да се опитаме да се отърсим от цялата тази глупост.
— Разяжда отношенията ни, нали? — отвърнах. — Добротата е по-сполучливият избор.
Той помисли над това за миг.
— Това би могло да е разрешение.
Дойде до мен и ме прегърна.
— Ново начало, става ли?
— Устройва ме — отговорих и го целунах леко по устните, като едновременно с това се запитах няма ли да повтаряме отново този диалог след ден-два. Може би просто трябваше да приема, че такъв е нашият брак, че така функционира системата ни като двойка, че миговете на грубост биват заместени от периоди на дълбок покой и от приключението, каквото е любовта.