Приключение. Ето една дума, която често ми идваше наум напоследък. На следващия ден по време на първия ми урок със Сорая я попитах дали на френски тя има повече от едно значение. Момичето се изчерви леко и отвърна:
— Да, une aventure е думата за „приключение“. Но също е типично френски израз за любовна връзка. J’ai en une aventure avec Jacques… seulement une aventure, rien de bien serieux.18
Не беше нужно да превежда. Une aventure означаваше закачка, не беше любов. Когато попитах за семантичната разлика между „авантюра“ и „любов“, Сорая каза:
— На френски, ако някой каже, а те често го правят, „C’est l’amour“19, това звучи много сериозно, поне за момента. Когато живеех в Лион, имах няколко приятелки французойки и те често възклицаваха, че са влюбени в някой мъж, с когото се бяха запознали едва преди две или три седмици. Скоро след това всичко свършваше, срещаха друг и пак „Oh… c’est l’amour“ още след четвъртата вечер. След като го чувах произнасяно толкова често, започнах да си мисля, че да възкликнеш „Влюбен съм“, означава израз на моментни емоции, на които не позволяваш да се задълбочат. Също така е признание в любов с идеята, че си влюбен.
— А в Мароко какво означава?
Раменете ѝ се сковаха.
— Трябва да се занимаваме с други неща — каза и почука с пръст по учебниците. Този път не се възпротивих, защото осъзнах, че по грешка съм пресякла невидима граница, която Сорая бе решена да поддържа.
И тъй, върнахме се към нашето минало предварително време.
Седяхме на канапето в малкото пространство, предназначено за дневна в апартамента, а френските учебници, които тя бе донесла, бяха разпръснати върху малка масичка за кафе. Пол работеше на балкона под сянката на големия чадър и на широкополата си шапка, а слънцето напичаше все така силно в пет и половина следобед. Беше се появил да поздрави Сорая по-рано, когато тя почука на вратата на апартамента ни. Видях как тя пое с поглед върлинестата му фигура, дългата побеляла коса, възрастовата разлика помежду ни. Също така (това го усетих) беше впечатлена от неговия френски и от рисунките му, които бях наредила из стаята.
— Съпругът ти ли е рисувал всичко това? — попита ме.
— Харесват ли ти?
— Много добре улавят духа на Есувейра.
— Или поне покривите на Есувейра.
— Ще рисува ли и улични сцени?
— Ще трябва да попиташ него.
— Представям си какво е да си омъжена за толкова талантлив човек. Децата ви…?
— Нямаме деца.
Сега Сорая изглеждаше сякаш ѝ се щеше подът да се отвори под нея и да я погълне цялата. Побързах да добавя:
— Засега нямаме.
Облекчението ѝ бе огромно.
— Съжалявам — извини се тя. — Не биваше да нахалствам така.
— Това въобще не е нахалство.
— Но беше неуместен въпрос. Макар да знам, че на Запад за женените двойки не е задължително да имат деца.
— Самата истина. Първият ми съпруг не искаше деца.
Сорая бе стъписана от моята прямота.
— По тази причина ли го напусна?
— По тази и много други.
— Разбирам…
— Но Пол определено иска деца.
Сорая явно одобри.
— Не е ли имал деца досега? — попита, но бързо допълни: — Стига това да не е неуместен въпрос от моя страна.
— Нищо неуместно няма — отвърнах.
— В Мароко бракът е основно свързан със създаване на деца.
— Ти така ли го виждаш?
Тя се замисли за момент.
— Как го „виждам“ аз и каква е реалността, са… две напълно различни неща.
През първите десет дни на уроците ни със Сорая разговорите, несвързани с френската граматика, бяха интригуваща игра на словесен пинг-понг, при която вродената ѝ предпазливост и културно обусловена сдържаност бяха често подривани от огромното ѝ любопитство не просто към моя живот, а към начина на съществуване на жена като мен в съвременна Америка. Помежду ни бързо се изгради взаимно доверие, но чак някъде към втората седмица започнаха да се разкриват по-лични моменти от живота ѝ. Бързо усетих, че престоят ѝ във Франция напълно е променил начина ѝ на мислене и че връщането ѝ в Мароко е било не по нейна воля.
— Значи, докато учеше в университета, действително живееше в самия кампус? — смая се тя, когато ѝ разправих как съм заминала от дома си, за да постъпя в Университета на Минесота.
— Това не е ли обичайно също във Франция и тук? — попитах.
— В Мароко, ако трябва да идеш в друг град, за да учиш в университет, ти уреждат да отседнеш у някое семейство.