— А като беше в Лион?
Тя стисна устни.
— Позволиха ми да замина за Лион само защото там живееше Мустафа, чичото на баща ми. От трийсет години е там със съпругата си. Той има просперираща таксиметрова фирма, а тя е учителка в лицей, така че на някакво ниво и двамата доста добре са се асимилирали. Освен що се отнася до ролята им на настойници на племенницата от Есувейра. Цялата година представляваше борба за надмощие. Особено като откриха, че не нося хиджаб, като отивам на лекции, и дори използвам квартирата на приятелка, за да се преобличам. Също и по отношение на закъсненията ми вечер, които започнаха, след като Фабиан влезе в живота ми…
— А кой беше Фабиан? — попитах, но в този момент Пол влезе от балкона на път за банята.
Темата рязко бе изоставена.
По-късно същата вечер в ресторантчето, разположено на странична улица, което бързо ни бе станало любимо, споделих с Пол как Сорая е споменала името на французин и съм останала с впечатлението, че е имала връзка с него по време на годината ѝ в Лион.
— Това е мечтата на повечето образовани мароканки — отвърна той. — Да открият западняк, който да ги измъкне оттук.
— Сякаш говориш от личен опит.
— Нима съм подсказал с нещо за какъвто и да било опит?
— Все трябва да е имало една или две мароканки в живота ти по онова време.
— Откъде накъде реши така?
— Защото и сега си много привлекателен мъж, а на двайсет и няколко сигурно си бил още по-голям хубавец. Общувал си с художници от бохемските среди на Казабланка, нали? Нямаше ли някоя сладурана абстракционистка, която…
— Накъде водят всички тези приказки?
— Натам, че те искам сега, на момента.
Час по-късно отново бяхме в леглото в хотелската ни стая. Тялото му бе преплетено с моето и двамата споделяхме удивителната симетрия на метроном; когато той ми прошепна колко много ме обича и ми обеща възхитително бъдеще, свободно от мрачните моменти на миналото. Какво друго бих могла да сторя, освен също да дам израз на любовта си към него? Най-силната и истинска любов, която бях познавала.
После, докато лежахме плътно един до друг и уловени за ръце, промълвих:
— Може би този път го направихме.
Защото бе точно по средата на цикъла ми. И защото тази вечер неизчерпаемата ни страст се издигна до нови замайващи върхове.
Пол ме целуна леко по устните.
— И аз съм сигурен, че този път се е случило. Та ние все пак сме благословени.
Отвън мюезинът запя в прослава на своя Всевишен. Аллаху акбар! Аллаху акбар!
При което можех само да си помисля:
Синхронът ви, господине, е безупречен.
8
Следващите две седмици бяха изпълнени с върховно щастие. Винаги съм възприемала щастието като мимолетно събитие — отделни моменти, когато житейската мръсотия бива отмита за няколко скъпоценни часа. Свободен си от страхове и проблеми, съпровождащи като подтекст всичко, което се опитваш да постигнеш. Лошото, когато сте двойка, е, че си преследван също от страховете и проблемите на партньора си. И ако има период, в който и двамата да сте извън досега на тъмните сили, които влачите подире си… то това е едно от редките сублимни съвпадения, когато искрено можеш да си кажеш: Благословени сме.
Първите четиринайсет дни в Есувейра бяха вълшебни. Пол попадна в сериозен творчески водовъртеж по отношение на работата и прекарваше близо по шест часа на ден върху графиките си. Премести се от балкона ни с неговата панорамна гледка на маса в кафене в самото сърце на сука. Там се превърна в нещо като местна знаменитост. Управителят, около двайсет и пет годишен младеж на име Фуад, оценяваше високо работата на Пол и си постави за цел да го пази от ненужно разсейване особено от страна на амбулантни търговци и натрапчиви туристи. Пол на свой ред се отплащаше на Фуад за неговото закрилничество, като всеки ден му подаряваше рисунка с размера на пощенска картичка. Правеше я в края на своите три или четири часа в кафенето, след като бе работил върху по-голяма графика — винаги успяващ да улови същността на някой аспект от живота на сука с едновременно разпознаваем и изкривен маниер. Предаваше кинетичната енергия на лудешки кипящия около него живот, тъй като сукът никога не бе в покой. Ала артистичността му я претворяваше в нещо, което бе и осезаемо, и някак прикрито.
Фуад беше схватливо момче с премерено поведение. Шефът му, собственикът на кафенето, беше неговият баща, който прекарваше много време в Маракеш. Както синът му веднъж споделил с Пол, имал там любовница. Фуад беше учил във Франция. Посещавал бе школа по изящни изкуства в Марсилия, където се влюбил в друга художничка. Тя била от Тулон, немюсюлманка. Бащата на Фуад, макар и готов да плаща за тригодишното приключение на сина си отвъд Средиземно море, дръпнал шалтера в края на курса и настоял пред Фуад да се откаже от всякакви надежди за живот, посветен на изкуството и на любов към французойката. Момчето трябвало да се върне в Мароко и да изучи семейния бизнес.