Сега Фуад управляваше кафенето и малкия хотел в сука вместо постоянно отсъстващия си баща. Кафенето беше разположено на ъгъл в медината, където търговците на подправки и плодове бяха струпали стоката си редом с тази на касапи — заклани и одрани животни, напичани от обедното слънце. Пол разполагаше с място, което му даваше поглед върху цялата налудничава многоцветна картина, която той улавяше с черен молив и въглен върху матово бяло картонче. Фуад очевидно виждаше у него фигурата на по-голям брат (при това също художник) и бе настанил Пол на сенчеста ъглова маса, превърнала се в негов офис, като постоянно му сервираше ментов чай през часовете му на работа там. Освен това осигуряваше обяд и на двама ни. Отказваше да приеме заплащане и тъкмо по тази причина съпругът ми започна всеки ден да му подарява оригинална картичка. Пол ми довери, че заимствал този номер от Пикасо — той плащал сметките си в хотела и бара във френския крайбрежен град Колиур, като на всеки няколко дни оставял на собственика своя скица и по този начин го направил притежател на много скъпа колекция.
— Съмнявам се, че Фуад ще може да заживее на Лазурния бряг с печалбата от моите драсканици — отбеляза Пол един следобед, когато се прибрахме в хотела да правим любов и да подремнем.
— Не бързай да подценяваш пазарната си стойност. Тази нова поредица от графики е истински пробив.
Аз самата също бележех напредък. Уроците ми със Сорая бяха активни. Повечето сутрини прекарвах наведена над учебниците, като си налагах да научавам по десет глагола и двайсет нови думи всеки ден. Също така четях местните вестници на френски и си купих малко радио, за да слушам на него Ер Еф И — френския вариант на Би Би Си Уърлд Сървис.
— Наистина си се посветила сериозно на това — заключи Сорая, когато десет дни след началото на уроците ни я изненадах с всевъзможни въпроси за употреби на френски soutenu — най-изискания и официален вариант на езика. — Браво за твоята прилежност. Владеенето на un francais soutenu ще ти отключи много врати. Изучиш ли го, французите ще бъдат извънредно впечатлени.
— Ако изобщо стъпя някога във Франция.
Сорая ме погледна объркано.
— Защо си мислиш, че няма да идеш във Франция?
— Досега не съм пътувала много.
— Но ето че сега пътуваш.
— Зависи от това дали ще се случат някои неща в живота ми.
— Разбира се, че е така.
— И все пак — добавих — les enfants sont portables. Децата са преносими.
— Тук използва думата portable неправилно. Un portable може да е мобилен телефон или лаптоп. Подходящият глагол за изречението ти е transporter. Опитай се да перифразираш.
Имаше една основна причина, поради която бях толкова обсебена да усъвършенствам говоримия си френски: усещането за постижение. Исках да използвам времето си тук за нещо позитивно и смислено. Като виждах Пол толкова съсредоточен в работата си, получавах още по-голям стимул да упорствам, както му обясних, когато той ме похвали за напредъка ми.
Есувейра се превърна в дом за нас. Разучих из основи подобната на лабиринт география на стария град и успявах с лекота да се ориентирам в сука. Научих се и как да отклонявам от себе си вниманието на случаен натрапник или на младеж, който се прави на мачо. Ала макар да имах усещането, че вече съм наясно със своеобразните нрави на Есувейра, никога вече не се осмелих да изляза в града след мръкване. Тази предпазна мярка не намали привързаността ми към града. Както вече бях установила, жителите му бяха извънредно гостоприемни и доволни, че чужденец е решил да прекара време сред тях.
Започнах да излизам на брега следобед след сиестата ни — обхождах безкрайната пясъчна ивица край океана. Щом веднъж отминех плажуващите, срещах жени с хиджаби, повдигнали своите покриващи ги изцяло джелаби, за да газят във водата. Наблизо водачи на камили предлагаха половинчасова разходка на гърба на някой от питомците си срещу цена, която подлежеше на договаряне. След още два километра на юг изчезваха всякакви следи от обитаване. Бях сама. Бреговата ивица се простираше в безкрайността, Атлантическият океан отразяваше като огледало снижаващото се лятно слънце, а хоризонтът му беше безграничен. Винаги бях желала да живея край море без много видими признаци на битието през двайсет и първи век, да обхождам брега всекидневно, да се наслаждавам на ритмичния шум на вълните, сякаш заличаващ за малко всичкия стрес, съмнения и тревожност, които носим у себе си. Малко като бедуините сме, що се отнася до ограниченията в живота ни. Където и да скитаме, колкото и далеч да се озовем от родното си място, носим със себе си твърде много багаж от миналото.