На пуст бряг — особено на този пуст бряг — почти можеш да увериш себе си, че е възможно да се откъснеш от миналото с цялото му бреме.
Благодарение на това, че Пол си бе намерил продуктивно място за работа, той също изглеждаше освободен от призраците си, когато се връщах от обичайната ми двучасова разходка, посрещаше ме с усмивка и целувка и с предложение след урока ми със Сорая да погледаме залеза от покрива на много елегантен хотел до самата крепостна стена. Наричаше се L’Heure Bleue20 (какво невероятно съвпадение); по стил много приличаше на някогашните пътнически хотели от двайсетте години на двайсети век, със своя приглушен петзвезден шик. Финансово беше изцяло извън възможностите ни, но по една чаша „Кир“21 на открития бар на покрива нямаше да ни разори. А оттам се разкриваше изумителна гледка на кръглото червено слънце, бавно потапящо се в спокойния океан.
— Интересно колко е тих тук Атлантическият океан — посочи Пол една вечер, докато отпивахме от коктейлите си, загледани като омагьосани в широкоекранния залез.
— Особено в сравнение с Мейн.
— След две седмици ще сме там.
— Знам — отвърнах.
— Вече не звучиш толкова ентусиазирана от тази перспектива.
— Знаеш колко много обичам Мейн. Но просто… ами тук сме у дома, нали?
— Точно същото изпитвам и аз. Защо тогава не продължим престоя си с още две седмици?
— Но това ще означава да изгубим Мейн и депозита си за четиринайсетте дни. Самолетните ни билети не подлежат на подмяна, нито ще ни върнат парите за тях. И, да, знам, че звуча като счетоводител.
— Имаш право да си такава, особено предвид поведението ми в тази сфера.
Пресегнах се и хванах ръката му.
— Всичко това е вече зад гърба ни — казах.
— Защото ти ме принуди да порасна.
— Не ставаше дума „да пораснеш“, а просто да си наложиш известни задръжки.
— Знам, че имам мания за харчене — отвърна той. — И знам къде е коренът на тази мания: че позволих животът ми да тръгне в нежелана от мен посока. Тоест докато срещнах теб. Ти ме спаси от мен самия.
— Радвам се, че съм била от полза — подхвърлих и го целунах леко по устните.
Под нас слънцето сякаш напълно се бе втечнило, напомняше на разляла се оранжева боя по повърхността на океана. Затворих очи и усетих в тях да напират сълзи. Защото усещах как една бариера реално рухва; помежду ни имаше искреност и разбирателство, потискани досега от всевъзможни демони.
Следващата сутрин беше съвършена. Аквамаринено небе, безоблачно, безукорно. Събудихме се късно от почукване на вратата. Погледнах часовника върху нощното шкафче и установих, че вече е пладне. По дяволите, по дяволите. Сорая беше попитала дали можем да организираме урока по-рано днес (беше петък — празничен ден в Мароко) и дали може да трае само един час. Щеше да вземе автобуса в два следобед до Маракеш, за да прекара уикенда с приятелка от университета.
— Наложи се майката на приятелката ми да телефонира на моята и да обещае, че ще ме наглежда през уикенда. На двайсет и девет съм, а още трябва да се отчитам като момиченце в пубертета — оплака ми се тя с тих доверителен шепот.
Съгласила се бях на урок по обяд в петък. А сега беше… дванайсет часът и две минути. Сорая винаги беше точна. По дяволите. По дяволите.
Скочих от леглото и затърсих някакви дрехи, а Пол изръмжа до мен.
— Колко е часът? — попита още ненапълно разбуден.
Когато му казах, той се усмихна и промърмори:
— Радвам се, че те заразих с моите бохемски навици.
Всъщност за пръв път се успивахме, откакто бяхме пристигнали тук; Пол винаги искаше да е в кафенето преди единайсет, за да улови пазара в пика на шумотевицата му.
— Това е Сорая — казах. — Ще си проведем урока долу.
— Не е нужно. Седнете в предната стая, а аз ще изляза след около двайсет минути.
Бързо се облякох и се извиних на Сорая за забавянето. Докато тя подреждаше учебници, писалки и листове в малкото пространство на дневната, аз изтичах долу и помолих да ни пратят в апартамента кафе, хляб и нещо за хапване. Когато се върнах в стаята, чух, че душът в банята е пуснат, а Сорая изглеждаше леко притеснена при мисълта за гол мъж в такава близост.