— Моля за извинение, госпожо — избъбри на френски.
— Аз също се извинявам — отговорих и забързах към автогарата, като заобикалях жени, предлагащи бродерии върху лен, деца, продаващи евтини бонбони, и дванайсетгодишен хлапак на мотопед, който не спираше да крещи: „Госпожо, госпожо…“.
Когато стигнах до автогарата, чаках на опашка близо двайсет минути. Като че всички държаха да проведат дълъг разговор с продавача на гишето. Накрая и аз получих своя шанс да говоря с него, при което установих, че на другия ден в шест сутринта има директен автобус за летището на Казабланка, пристигащ там в 9:45. Купих си еднопосочен билет срещу петдесет дирхама и бях предупредена, че трябва да съм на автогарата не по-късно от 5:30 сутринта.
— Entendu — отвърнах. Разбрано.
А всъщност нямаше нищо разбираемо. Усетих се отново разтреперана и извън контрол. Пак погледнах часовника си. Вече беше 14:18. Пол щеше да се чуди къде съм и можеше да се върне в хотелския апартамент да ме търси. Или просто щеше да реши, че съм се увлякла в разходка, както правех понякога. Надявах се времето да е на моя страна. Щях да се върна, да си стегна багажа, да му оставя изобличаващите доказателства, кратка бележка и да се отправя на дълга разходка по брега. А после…
Донякъде ми се искаше да взема такси от хотела, да сменя билета си и да се метна на първия автобус за Казабланка. Но тази моя експедитивна страна бе задържана от нуждата да се изправя пред Пол открито и да настоявам за обяснение, да му дам да види колко съм съкрушена, да осъзнае колко много е унищожил.
Докъде би ни отвело това? Аз щях да обвинявам и крещя. Той щеше да разиграва ролята на малко момче и да ме умолява да му дам още един шанс.
Защо вечно жадуваме за някаква разплата, компенсация, дълга и сълзлива ария на разкаяние, когато знаем, че това нищо няма да промени? Нанесената вреда е толкова всеобхватна, че няма начин двамата да се отърсите от случилото се. Защо ти е да заставаш срещу него? Просто замини.
Десет минути по-късно бях в стаята, след като бях дала десет дирхама на възрастна жена пред хотела, изцяло скрита в бурка, през чийто тесни цепки искряха безумни очи.
— Je vous en supplie… je vous en supplie — изсъска ми тя. Умолявам ви, Умолявам ви. Тикнах банкнотата в ръката ѝ.
— Bonne chance! — прошепна. И макар да ми пожелаваше късмет, изрече го така, че прозвуча като проклятие.
В коридора на хотела се натъкнах на момичето чистачка.
— Tout va bien, Madame? — попита ме тя, докато ме оглеждаше предпазливо, явно притеснена, че пак може да избухна в плач.
— Ca va mieux — излъгах. Всичко е по-добре вече.
— La chambre est prete, Madame30.
Качих се горе. Влязох в стаята. Дълго се взирах в леглото, в което бяхме правили любов всеки ден; страстна, невъздържана любов, винаги с надеждата, че…
През последните десет минути се бях колебала какъв подход да възприема. Видът на леглото ме накара да се спра на различна стратегия. След като си стегнах куфарите, наредих върху спалнята всички документи, които бях принтирала току-що, като започнах с фактурата, продължих с извлечението от кредитната карта, сочещо допълнителната сума, която беше платил за процедурата, след това информацията на лекаря относно безскалпелната деферентектомия. Исках Пол да знае, че е напълно разкрит. Като го оставях сам с доказателствата за предателството му, щях да го притесня достатъчно, че да го накарам да…
Какво да го накарам? Какво си мислиш, че ще направи той? Ще падне на колене и ще умолява за прошка? Дори и това да се случи, какво после?
Нека плаче, докато заспи. Сам. Нека поразсъждава какъв живот го очаква без мен.
Посегнах към купче с листчета и написах:
Ти уби всичко и аз те мразя. Не заслужаваш да живееш.
После надрасках името си и поставих бележката в края на редицата с документи. Грабнах шапката си против слънце и чантата си и излязох навън. Профучах бързо покрай гишето на рецепцията. Ахмед трябва да бе доловил моя смут, защото попита:
— Проблем ли има, госпожо?
— Питай съпруга ми — подвикнах.
С бърза крачка поех към брега. Държах главата си наведена. Вървях с отсечена походка, заобикалях камиларите и старците, продаващи печена царевица, докато достигнах етапа, при който всички сигнали от външния свят изчезнаха. Седнах. Взирах се над океана, над който щях да пътувам утре в бягство от най-тежка сърдечна болка и с пълното съзнание, че дори след като си идех у дома, мъката щеше да си остане вкопчена в мен като рак с метастази. Дори не можех да си представя напълно предстоящите тежки емоционални последствия. За втори път щях да разчиствам отломките от провален брак. Само че този път усещането за предателство щеше да ми донесе непоносима агония. Защото се бях хванала на една лъжа.