Доволна бях, че дните преминават в бавен ритъм. Виждах също, че макар Идир да можеше да комуникира с мен на скромния си френски, се държеше на дистанция. Никога не направи и намек, че съм бреме за него и семейството му. Ала аз бях жена. С изключение на вечерното хранене бях държана вън от живота му и аз приех тази учтива изолация, също както приех бурката, когато излизах навън. Той говореше с мен малко по време на вечеря, но това често се дължеше на факта, че под тентата, където всички се хранехме, имаше малък телевизор с телена антена, който ловеше един марокански канал. В лагера нямаше електричество и телевизорът бе захранван от акумулаторна батерия, която зареждаха с кабели от малкия античен пикап, използван за извозване на продукцията им до пазара.
Една вечер, като влязох там за вечеря, заварих петчленното семейство скупчено пред телевизора да гледа вечерните новини. Внезапно на фона на ликторския глас се появи снимка. Снимка на жена от Запада. Тъй като предаването беше на арабски, а картината — далеч от идеална, отне ми един миг да осъзная, че показваха…
Но Наима ме изпревари. Проточи вратле към мен и посочи към екрана. После изрече едно от английските местоимения, на които я бях учила:
— Ти.
22
Снимка на мен в новините. Снимка на Пол. Кадри от местопрестъплението в пустинята с полицейска лента, ограждаща участък обгоряла земя. И после — о, господи, по-зле нямаше накъде — инспектор Муфад от Есувейра, даващ пресконференция и показващ същата моя снимка, като я размахваше, сякаш да каже „Ето я нашата основна заподозряна“.
Ти.
Аз. Сега вече издирвана от полицията.
Аз. Изобличена пред тези добри самаряни като бегълка от закона. Търсена не само заради изчезването на съпруга ѝ, но и заради смъртта на друг мъж в пустинята.
Умът ми запрепуска. Как бяха свързали обгорелия труп в пустинята с мен? Дали бандитът, участвал в изнасилването ми, се бе върнал с пикапа в Тата? Дали в паниката си не бе отишъл в полицията с измислена история? Че е разтревожен за приятеля си, който снощи се срещнал с американка и я поканил на романтично пътуване по изгрев в пустинята с наетата от нея кола? След като полицаите бяха открили неговото овъглено тяло и никаква следа от мен, нямаше ли да приемат, че нещата помежду ни не са потръгнали, нападнала съм го и съм изгорила тялото му, преди да отпътувам към…
Не, това е нелепо. Ти пристигна с автобус. Не си наемала кола в Тата. При полицейския разпит човекът от хотела ще си спомни двамата нахалници, които се мотаеха около стълбите, преди да поемем нагоре. Защо тогава свързваха трупа в пустинята с изчезването на Пол и с факта, че сега самата аз бях изчезнала? Онова, което ме инкриминираше още повече, беше, че бях избягала от домашен арест в Есувейра, с което очевидно бях вбесила инспектор Муфад. Размахваше снимката ми по телевизията и чукаше по нея с показалец, сякаш бях заплаха за обществото или избягал военнопрестъпник. Видно бе, че разполагаха с някакво доказателство, което ме свързваше с обгорения труп в Сахара.
Друга вероятност: бандитът се беше върнал в Тата, опитал се беше да работи през целия ден, но паниката му е нараствала, тъй като преди това е скрил някъде раницата ми. И внезапно му е хрумнало гениално решение на проблема. Отишъл е отново в пустинята, метнал е раницата ми близо до тялото, върнал се е в Тата, съобщил е за изчезването на приятеля си, като е споменал, че той е пътувал с американка… и не е дал повече подробности. А как се бяхме озовали насред Сахара, вероятно щеше да е без значение на фона на изобличаващата улика — моята раница редом с труп. Това директно би ме свързало със събитията, кулминирали в изгарянето на млад човек жив в пустинята.
— Какво казват? — попитах Идир.
Той ми махна с ръка да мълча, приковал цялото си внимание към екрана. Това беше тревожещо. Също и все по-мрачното изражение на Майка и съпруга ѝ. Титрит, от друга страна, показваше цяла гама от емоции — от шок до покруса. Когато запуши ушите на Наима, за да не чува повече коментара, усетих, че се задава сериозна беда.
Новинарската емисия приключи. Имелдин и Идир незабавно подхванаха разгорещена дискусия. Когато Титрит се опита да каже нещо, майка ѝ и съпругът ѝ тътнаха едновременно срещу нея. Наима се разплака. Започнах да изпадам в паника.
— Моля те, преведи ми какво казаха — помолих Идир.
Внезапно Имелдин изрече нещо тъй остро към мен, че Наима се скри зад майка си.
После Идир ми каза:
— Вървете си. Ще ви донесем храната.