— Нека ви обясня…
— Вървете!
Увих лицето си в бурката и изминах няколкото крачки до своята палатка. Щом се озовах вътре, страхът ми прерасна в бурен пристъп на паника. Започнах да обикалям като обезумяла малкото пространство и в ума ми изникваха всякакви екстремни сценарии, включително как Идир и Имелдин решават да ме предадат на полицията, как бивам хвърлена в мръсна килия, подложена на тормоз от пазачите, как инспектор Муфад от Есувейра ми провежда траещ цяла нощ разпит с цел да ме пречупи, как подписвам признания, че съм убила Пол на брега в пристъп на гняв и съм хвърлила тялото му в океана, как съм се навила да изляза на разходка през нощта с двете чудовища, а когато лайняният дребосък е станал нахален, напълно съм превъртяла и…
Прекрати незабавно, изсъсках на себе си. Ала мозъкът ми бе на претоварен режим. В мигове на просветление си казвах, че потиснатата травма от изнасилването най-сетне излиза на повърхността. Ала тези наносекунди на бистър ум бързо бяха удавяни от неудържими ридания. Всички ужасни моменти, когато семейството ни бе изхвърляно от къщи и апартаменти, нахлуха в съзнанието ми заедно с осъзнаването: Случва се отново. Изхвърлена съм от сигурно убежище, от семейство, дало ми повече обич и разбиране, отколкото съм получавала някога в живота си. Ето че това ново семейство е на път да ме отхвърли, да ме изпрати в един злонамерен свят, който ще ме погълне мигом, щом напусна този малък оазис.
Риданията ми станаха толкова конвулсивни и необуздани, сякаш всеки момент щях да изгубя разума си. При трескавото крачене буквално се блъсках в стените на палатката и заплашвах стабилността ѝ. Внезапно дотичаха Майка и Титрит. Младата жена мигом ме взе в обятията си, с решителен жест ме сложи да седна на леглото, прегърна ме и ми зашепна думи, чийто смисъл бе непознат за мен, освен че бяха утешителни. Държа ме, докато се тресях заровена в рамото ѝ, а Майка стоеше малко встрани по време на тази моя буйна проява на скръб. Може би беше наясно, че предвид онова, което ми бе минало през главата, избликът ми бе силно закъснял. Може би разбираше и страха ми от външния свят. Каквато и да бе причината, остави ме да се наплача до пълно изтощение. Щом хлипането ми постихна, тя се приближи, помогна на Титрит да ме съблече и да ми сложи бялата дълга риза, с която спях. Положи ме на леглото, започна да втрива някакъв различен мехлем (миришеше на пачули и лайка) в челото и слепоочията ми, после масажира със същата субстанция стъпалата ми, а накрая ме изправи да седна и ме накара да изпия увеличена доза от вечерната отвара.
Преди да се предам на съня, стиснах ръцете на Майка и Титрит и промълвих:
— Шукран.
Щом се събудих, погледнах часовника си и шокирана видях, че е почти единайсет преди обяд. Нима наистина бях спала почти тринайсет часа? Когато станах от леглото, свалих нощницата и облякох джелаба, забелязах у себе си физическа стабилност, която ми липсваше дълго време. Зачудих се отново какво ще стане, ако Идир ме предаде на полицията, и пак започнах да се треса. Ала някак успях да се облека, омотах бурката около лицето си и стигнах до тоалетната, без да се поддам на нов пристъп на паника.
Когато се връщах към палатката си, заварих Идир да стои отпред.
— Искам да говоря с вас — каза ми.
— Разбира се — отвърнах и го поканих с жест да влезе.
Той силно разтърси глава. Мигом съжалих за гафа си — нямаше начин да влезе в палатката сам с жена, която не му беше съпруга, майка или дъщеря. Посочи към другата, където вечеряхме. Последвах го там и щом влязохме, свалих бурката си. Имахме компания, тъй като там Титрит кълцаше зеленчуци за обяда. Не погледна нито веднъж към мен. Идир се наведе пред малка газова печка и я запали, кипна вода, отвори тенекиена кутия и отсипа цяла шепа мента в чайник, заля я с врялата вода и изчака няколко минути да се запари. През всичкото това време не беше казана нито дума. Наля в две чаши, подаде ми едната и кимна мрачно, когато му благодарих. Направи ми знак да седна на едното от двете столчета. После подхвана на колебливия си френски:
— Знам какво ви се е случило. Много съжалявам за това и не искам да ви съдя. Но… полицията ви търси. Намерят ли ви тук, ще ни обвинят, че ви укриваме. Ще стане лошо за нас. Затова се налага да си тръгнете.
Кимнах, за да покажа, че приемам решението му. Той продължи:
— Знам, че всичките ви пари и документи са били откраднати.
— Не знам какво да предприема — признах. — Бях много зле след нападението и до последния си ден няма да забравя добрината на семейството ви. Но наистина не съм мислила какво ще правя.