— Нима секретарката му не ви каза? — портиерката не сваляше очи от парите.
— Нищо определено. Виждате ли, мадам, Роснолд ми дължи значителна сума и ако аз не измъкна пари от него още днес, ще имам неприятности. Не бихте ли ми помогнали?
Гирланд обезоръжаващо се усмихна, протягайки й парите.
— Зная къде е той — каза тя, понижавайки глас. — Вчера секретарката му получи писмо. Познах почерка на Роснолд. Вниманието ми беше привлечено от марката. Писмото беше от Алпенхофхотел в Хармиш… Той е там. На тръгване каза, че няма да бъде тук примерно месец.
— А кога замина?
— Миналия понеделник.
— Много сте любезна. Много ви благодаря, мадам.
— Надявам се, че ще си върнете парите. Той не е твърде порядъчен човек. Знаете ли, такъв един стиснат.
Тя се намръщи. Гирланд й благодари още веднъж и излезе на оживената улица. Пет и двадесет. Той реши да надникне в Сами-бар и да размени две думи с Джек Додж, втората насока на Бени.
Сами-бар се намираше на улица „Де Бери“, недалеч от Елисейските полета. Беше мъничко барче с дискретно осветление, каквито имаше стотици в туристическите квартали на Париж. Отляво дълъг тезгях, отдясно масички.
По това време на деня тук нямаше жива душа. Джек Додж, барманът: широкоплещест блондин с кротки очи, момче като картинка — изкуствен загар, чувствено, мускулесто тяло, не много уморен от образование, но по женската част — лъв.
— Господине? — каза той, услужливо усмихвайки се.
Марк приседна на високото столче до бара.
— Бърбън и английска бира.
— Да, мосю… чудесно освежава.
— Именно това е, което ми е нужно. Вземете и за себе си.
— Не бих се отказал… днес сте първият… Наздраве!
Отпиха по глътка и тогава Марк попита като че ли без да иска:
— Вие ли сте Джек Додж?
Барманът повдигна вежди.
— Да, аз съм. Не помня да сме се срещали. Имам отлична памет.
— Добра новина. Бих искал да си спомните едно момиче.
— Тук идват много. Не съм убеден, че ще мога да позная всяка. Повече гледам мъжете — каза той с услужлива усмивка. — Обикновено плащат мъжете.
— Разбирам. Добре. За момичето ще поговорим после. Харесва ли ви да работите за Пиер Роснолд?
Ако Гирланд изведнъж се беше навел през бара и беше го фраснал в челюстта, това би направило на Джек Додж по-малко впечатление. Той скочи, кръвта се отдръпна от лицето му, но бързо се овладя. В зениците му избухна ненавист.
— Не го познавам. Извинете. Имам много работа.
— Не изглупявай. Нямаш друга работа, освен разговора си с мен. Зная, че сте работили заедно в края на месеца. Нямам намерение да ви се бъркам. Искаш ли да спечелиш сто долара, ей така просто?
— Казах вече, имам работа.
— Е, какво пък, ако не ти трябват пари, аз мога да дрънна на инспектор Дюпюи. Той те търси.
Додж се спря нерешително. Обзе го бяс.
— Кой сте вие, дявол да го вземе?
— Вземи ме за приятел — отговори Гирланд, усмихвайки се. Той извади от портфейла си банкноти от по десет долара. — Това е за теб, старче. Само две думи и ще си остане между нас. Не се прави на глупак. Търся момичето, с което си правил разни неща пред камерата на Роснолд.
Додж погледна парите, облиза пресъхналите си устни, глътна си още коктейл и отново погледна парите.
— Това за мен ли е?
— Да, само срещу няколко думи.
Додж се колебаеше, но видът на парите го тласкаше. Накрая попита:
— Какво искате да узнаете?
— Случайно се натъкнах на един филм, който се нарича „Сувенир от Париж“. Там вие работите с маска с една малка брюнетка. Тогава са снимани още три филма. Спомняте ли си?
Додж не сваляше очи от парите.
— Но това за мен ли е?
Гирланд му протегна пет банкноти.
— Останалото — когато си поговорим.
Барманът събра парите и ги напъха в джоба си.
— Напълно поверително ли е?
— Съвършено. Какво ти е известно за филма?
— Добре. Позвъни ми Роснолд. Това трябваше да бъде необикновен филм. Обикновено аз ходя при Роснолд два-три пъти в месеца. Той ми се обади и аз отидох, това, общо взето е и удоволствие, и пари. Там, в студиото беше това момиче… Новичка…
Той се запъна. Спомените му бяха приятни. Чувствена усмивка озари лицето му.