Като го видя, Малик подаде условния знак и се скри зад издатината на балкона. Гирланд чу двете кратки почуквания и бързо и безшумно слезе на втория етаж. Той видя отворената врата на салона, до нея празното кресло, и отскочи в коридора.
Силк стреля по звука. Куршумът се удари в издатината на балкона, на няколко сантиметра от главата на Малик. Парченце камък се вряза в горната част на носа му. Той изохка от болка, а Силк, като разбра къде се крие неговият противник, се хвърли нагоре. Играта на котка и мишка завърши. Гирланд чу тропането и се напрегна.
Той настигна Силк на площадката между етажите. Силк остро се изви, но Гирланд скочи, хвана го за глезените, дръпна го рязко към себе си. Силк се изви във въздуха, впи ръце в медния прът, притискащ килима към стъпалата, а пистолетът му отлетя встрани. Гирланд с един скок се оказа на гърба на Силк. Онзи, опитвайки се да се отърси от Гирланд, се приповдигна, но и двамата отново рухнаха и се търколиха като огромно кълбо по стълбите. В един миг Марк, като се оказа отгоре, успя да освободи ръката си и удари Силк, влагайки цялата си злоба, по главата. Онзи подскочи, удари тила си в мрамора на стъпалото и остана неподвижен. Беше загубил съзнание.
Схватката беше стремителна и когато Малик долетя до втория етаж, Силк беше вече обезвреден.
Като видя кръвта по лицето на руснака, Марк възкликна:
— Ранен ли сте?
— Дреболия — успокои го Малик, изтривайки кръвта си с кърпичка. — Кой е този тип?
— Не го познавам. Дивен екземпляр, нали? Наблюдавай го, ще донеса въже.
В най-близката стая Гирланд по навик съдра шнура и върза китките и глезените на вече обезопасения враг.
— Да го захвърлим някъде…
Те занесоха Силк в една от стаите и го метнаха на леглото.
— Той иска „нани-на“ — обясни Марк, напъхвайки в устата на Силк парче от калъфа на креслото. — А сега да си потърсим нещо за ядене, почакай, ще повикам Джилиан.
След десетина минути тримата седяха край масата в просторната кухня и дъвчеха студена варена кокошка и шунка.
— Имам идея — обяви Марк с пълна уста. — Няма защо да чакаме пратеника тук. Ще го пресрещнем в Мюнхен на аерогарата. Предполагам, че ще съумеем да го убедим да ни даде касетите и вече към полунощ ще бъдем в Париж.
— Твърде рисковано… Ами ако изведнъж го изтървем?…
— Достатъчно добре съм го разгледал. Ще го позная измежду хиляди.
— Ами електричеството по стените?
Малик изтри устата си с опакото на ръката.
— Ще вземем кола от гаража, ще подкараме към кулата, ще отстраним пазачите, ще изключим тока и — сбогом!
Гирланд, обмисляйки това предложение, погледна часовника си. До най-близкия самолет от Париж имаше още пет часа. Време, разбира се, имаха.
— Съгласен съм. Така и ще направим. — Той се обърна към Джилиан. — Можеш ли да караш кола, малката?
— Разбира се… И не ме наричайте малката!
Гирланд се подсмихна.
— Хайде да си събираме багажа… Малик, ще се погрижите ли за кола?
След десет минути белият Мерцедес-200 тръгна по мраморната тераса на замъка и потъна в мълчаливата сенчеста алея.
— Спри — каза Гирланд — ще се поразходим малко. Когато ти свирна, бързо тръгвай към решетката.
— Бъдете внимателни — жално каза Джилиан.
Мъжете с бърза крачка тръгнаха напред. Като се приближиха към стражевата кула, те спряха.
— Ще заобиколя откъм тила — каза Малик хващайки се за пистолета — две минути.
Но тяхната предпазливост беше излишна. Стражите обядваха. Те съсредоточено дъвчеха кървавица и кисело зеле.
С крак Гирланд разби вратата и тримата мъже объркано и безпомощно се втренчиха в пистолета му. Зад гърба на Гирланд се издигна Малик.
— Електричеството! — изръмжа той.
Видът на озверелия Малик хвърли началника на охраната в ужас и той без никакви пререкания заситни към големия шалтер на стената.
След няколко минути пазачите бяха здраво завързани за столовете. Марк и Малик излязоха от стаята. Марк пронизително изсвири. Малик вдигна решетката…
Гирланд паркира белия мерцедес на паркинга на аерогара Мюнхен. Джилиан възкликна:
— Ето го триумфа!
Познатата червена кола стоеше всред многото други. Седящият отзад Малик се наведе.
— С пратеника ще се заема аз. Вас той е виждал, а мен не, и обратно.
Когато самолетът от Париж се приземи и спря пред зданието на мюнхенската аерогара, Фриц Кирст със съжаление разкопча колана си. Беше му се паднал редкият късмет да отиде в Париж, при това с такава елементарна мисия. О, благословен да си, Париж!