— Ами… нещо.
Поглеждах го непрекъснато с крайчеца на очите — той изглеждаше много забавно на светло. Прическата му се състоеше от седем разноцветни гребена. В лявото ухо имаше обица, на гърдите му висеше верижка със стар автоматен патрон.
— Имай предвид, че в хотелите са останали само платени места. А с работата… — Игор презрително изсумтя и не завърши изречението. Затова пък предложи доброжелателно: — Можеш да поживееш при мен. Аз работя, защото искам да ям нормално и да си купя хубави дрехи.
— И сега се нуждаеш от тях — не се стърпях аз.
— Аха. — Игор победоносно приключи сражението с яйцата и започна да налива кафето. — Мотах се на юг, там и по шорти ти е горещо. А не възнамерявам да нося безплатна синтетика… Поживей при мен, Мишка.
— Все пак, искам да намеря работа — упорито повторих аз. — Без пари ми е неприятно.
— Съвсем нищо ли нямаш?
Свих рамене, бръкнах в джоба, изгребах шепата монети и няколкото хартийки и ги оставих на масата върху трохите от хляб и яйчените черупки. Голяма част от тях бяха обикновени монети, каквито има всяко дете, смятащо се за нумизмат: съветски копейки, американски центове, монголски алуминиеви монети… Но имаше и изключения — казахска тенга с портрета на някакъв президент, изтеглена от обращение в началото на века и почти изцяло унищожена; четири уралски рубли — единствената в света монета с такъв странен номинал, пълна серия от парите на московското княжество…
Игор мигновено взе серията, запечатана в пластмасов плик. Огледа я завистливо и каза:
— И аз ги събирах. Липсваше ми само една, на която Петър Първи държи далекоглед, тя е най-рядката… Поне двайсет кинта ще ти дадат за това. И още десет за четирирублевката и тенгата, и два за останалото. Всичко е наред! Ти си богат!
Аз помислих и реших, че Игор е прав.
— Как още не си ги профукал? — новият ми познат продължаваше да върти в ръцете си колекцията ми, а в очите му светеше интерес. Той наистина е бил колекционер. Е, несериозен, разбира се, също като мен.
— Не успях за три дена — казах аз.
— Какви три дена?
— Напуснах дома си във вторник.
Игор остави моите съкровища.
— Сериозно?
— Да.
— На колко си години? — той състави изречението малко странно, както понякога говорят възрастните, когато се опитват да подчертаят собствената си възраст. Като че ли във възрастта е скрито някакво преимущество.
— На тринайсет.
— По-точно?
— Тринайсет години, три месеца и дванайсет дена! — ехидно съобщих аз.
— Проклятие, по-голям си от мен… аз едва преди два месеца навърших тринайсет.
— Поздравления.
— Затова пък аз получих граждански права точно на дванайсет! — съобщи Игор.
— И какво от това? Льошка Филипов получи всички права на десет. Мария-Луиза де Марин — на осем години, седем месеца и…
Игор се ухили:
— Не гледай крайностите. Всъщност само един от десет хиляди се признава за пълноправен гражданин на света преди дванайсет годишна възраст.
— Според мен още пет години не трябва да се признава — казах аз. — Като в двайсти век. Притрябвало ми е.
Игор кимна:
— Ясно. Добре, всичко е ясно, ти си пич-кремък, не обичаш да отговаряш на въпроси, още не си свикнал да разказваш за отвратителния си живот…
Не отговорих нищо. Игор стовари на масата цвърчащия тиган, чиния с хляб, вилици.
— Плюскай.
Не го карах да повтаря.
Защо става така? Уж няма никаква разлика във вкуса между синтетичната безплатна храна и нормалната храна от естествени продукти. И все пак… синтетиката я ядеш насила, само за това, че знаеш — трябва…
— Това е животът — каза Игор.
Аз го погледнах.
— По-вкусно е, защото в тази храна има живот — съобщи той. — Кокошките са снесли яйчица, от тях е трябвало да се излюпят пиленца… А ние ги ядем. Кокоши ембриони. Белтъчини, мазнини, въглехидрати — всичко това са глупости. Живота плюскаме. Чуждият. Ние сме живи. Значи, трябва да поглъщаме чужд живот. А синтетиката — това е залъгалка за стомаха.
— Ти телепат ли си? — директно попитах аз. Почувствах се неприятно и пренебрегнах правилата на добрия тон.
— Не, изобщо. Не съм мутант. Повишена способност към емпатия, това е всичко. Ти си мислеше за това, защо нормалната храна е по-хубава от синтетиката, нали? Аз го почувствах. Случва ми се.
— Да, точно за това мислех — честно казах аз. — Само че едва ли е заради това, че сме… такива. Че трябва да убием някой. Да го изплюскаме. Просто цялата тази синтетика е несъвършена. Сигурно са изпуснати важни компоненти…