Да играеш на криеница и да намираш всички по миризмата им беше интересно. После спряха да играят с мен на криеница. А после изобщо престанаха да играят. Когато разбраха, че чувствам чуждата неувереност. И как да не я почувстваш — бледолилав пръстен от миризма, разнасящ се с писък…
„Михаил, тестовата група «гама–6» трябва да се повтори… Защо? Как те боде? Като игла? Много ли боли? Михаил, а отдавна ли тактилните усещания придобиха болезнен характер? Защо не си ни казал по-рано? Разбираш ли колко души са ангажирани с изучаване на твоите способности? Не, Михаил. Това не е само твоя работа. Твоите възможности са уникални. Михаил, нима не можеш малко да потърпиш? Твоите усещания са субективни, няма никаква реална вреда за здравето ти…“
Дълго време си мислех, че трябва само да се оплача на родителите си и всичко това ще спре. Та те не можеше да не разберат…
А те разбираха всичко много добре. Това беше проект на татко. Неговото най-удачно изменение на генома… на собствения му геном. Неговата слава, неговият успех, неговият принос към науката. Също, сигурно, и пари. Но парите не бяха най-важното, няма какво да се лъжа.
Аз бях експеримент. Моето раждане беше планирано, за него е било получено специално разрешение. Мама и татко са подписали документ, че ако в мен се появи безусловно-негативна мутация, те няма да възразяват срещу евтаназията.
Между другото, те не криеха това от мен.
Но нямаше никакви негативни мутации. Всичко мина добре. Не представлявам заплаха за обществото. Дори нямам комплекси по този повод. Та аз знам как преди петнайсет години приключи експеримента за създаване на хора със способност за директно общуване с компютър. Виртуалният клон на последният от тях беше проследен и унищожен едва миналата година.
Така че не се страхувах, изобщо не се страхувах, че във всеки момент могат да ме приспят. И когато полагах тестове за психологическа и емоционална зрялост, изобщо не исках да отмъстя на родителите си. Напразно мама крещеше, когато си тръгвах. Аз не ги ненавиждам. Аз дори ги обичам.
Просто искам да бъда самият себе си.
Затова получих Знак за Самостоятелност. Станах равноправен член на обществото, като всеки възрастен. Първата ми работа беше да изискам всички документи относно моята мутация, мислех, че тя е отстранима. Оказа се, че не е. Ако ме лишат от обоняние, зрението и слухът ми също ще изчезнат.
Тогава напуснах дома си…
Събудих се отдавна, но лежах без да отварям очи. Игор не беше в къщи, чувствах го по миризмата. Затова пък беше оставил на масата закуска и бележка — мастилото още не беше изсъхнало и го чувах.
Това е удобно, много удобно. Мама и татко са прави за това. Само че те не разбират, че са ми дали твърде много. Много повече от това, с което можех да се справя.
Най-накрая се реших и отворих очи. В първите секунди е трудно — целият свят мирише и трябваше да видя всичко това. Колкото повече техника и синтетика има наоколо, толкова е по-трудно. По-рано наричах тези миризми „зли“…
Добре, че в този дом има само гарантираната от обществото минимум техника.
Отидох в банята. Там имаше еднократен санитарен пакет, в който влиза всичко — от четка за зъби и кърпа до презерватив и тоалетна хартия. Обожавам тези пакети, в тях не слагат парфюмерия със силен мирис. После се облякох, хапнах и излязох навън.
Морето беше съвсем наблизо. Във водата, до малкият дървен пристан, се полюшваше катер. Малко по-нататък започваше плажът, още съвсем празен, само десетина малки деца тичаха по мокрия пясък край брега под наблюдението на учител. Сигурно тренираше някоя спортна секция.
— Ехей!
Игор седеше на сгъваемо столче. Беше само по бански, мокър — вече беше успял да се изкъпе.
— Хапна ли?
— Да, благодаря — аз се приближих. — Печеш ли се?
— Работя! — възмути се Игор. — Нима не виждаш?
Той подритна кредитния скенер, който лежеше на пясъка. На скенера му беше все едно, това беше специален модел.
Аз постоях, гледайки морето.
— Игор, а защо работиш тук? Обичаш морето ли?
Той неопределено сви рамене.
— А все пак? Плащат добре ли?
— Стотинки.
— Тогава…
— Мишка, ти какво, да не си идиот? — Игор говореше рязко, но съдейки по миризмата беше напълно спокоен. — Знаеш ли какъв е процента на безработните в Европа?
— Трийсет и нещо…
— Трийсет и седем. Е, нека половината да не искат да правят нищо и да са готови да живеят от синтетика. А останалите изобщо нямат против да работят нещо. Тази работа ми я дадоха само заради възрастта ми.
— Как така заради възрастта? Нали имаш Знак, значи никой няма право да дискриминира…
Игор се разсмя.