— Именно. Затова и ми дадоха работа. За да не доказват в съда, че са искали да ме унизят по възрастов признак. И на теб ще ти дадат така, не се притеснявай!
— Не искам така! Да седя на стола и да прекарвам кредитни карти през скенера…
— Така ли? — заинтересува се Игор. — Не искаш ли? А, извинете за нескромния въпрос, какво образование имате, освен базовото? Специалист ли си в областта на програмирането? Имаш ли права за управление на пътнически или товарен транспорт? Диплом за лекар? Или за преподавател? — той се изхили.
— Не — честно казах аз. — Базов курс на образование. Е, и всички задължителни професии…
— Ъхъ. Ползвател на информационен терминал и оператор на търговски автомати. По-малко умеят само дебилите. Миша, разбери…
Той отново премина на менторски тон. Но аз не се възмущавах. Слушах го.
— Никой няма да те дискриминира! Не си го и помисляй! Никой и никъде няма да ти каже… в лицето… че си само един сополанко с ламарина на шията… В Европа и в Северна Америка — със сигурност няма да ти кажат. Дори ще ти плащат повече, отколкото на другите, само и само да избегнат обвинения в социална некоректност. Но никой няма да те възприеме сериозно.
— Ще видим…
— Пробвай. — Игор се усмихна. — Да те упътя ли към центъра за заетост?
— Ще се оправя.
— Успех. — Игор се опъна на столчето и разпери ръце. — Действай! Ела довечера, ще споделиш впечатленията си, става ли?
Аз се обърнах и мълчаливо закрачих по пътечката. Маратонките ми тихо пееха „Като покривка се стеле далечният път…“. Хубави маратонки. Не са безплатни. Не влизат в социалният минимум. Мама ми ги подари за рождения ден.
Центъра за заетост беше наблизо. Дори не взех автомобил, а отидох пеша, макар че имам право на ползване два часа на ден. Нека по-добре часовете да се сумират. Някога ще взема кола и ще се отправя на пътешествие. Само да реша въпроса с работата и жилището…
В центъра ми се наложи да поседя на опашка петнайсет минути. Имаше малко хора, но опашката се движеше бавно. В нея имаше най-вече азиатци и араби, но имаше две момичета, които говореха на руски, и няколко местни.
Поглеждаха ме. Но сякаш равнодушно. Само от момичетата се излъчваше мирис на любопитство.
После дойде моят ред.
Служителят на центъра ми хареса. Той беше млад, добродушен, усмихна се весело, показа ми с жест креслото срещу бюрото си, после въпросително погледна към кафеварката. Аз кимнах, решавайки, че също мога да поиграя на мълчание.
Кафето беше синтетично. Може би беше много хубаво, и за обикновените хора беше неотличимо от истинското, но аз веднага виждам…
— Търсите работа? — полюбопитства служителя, сякаш му бях стар приятел и можех да вляза при него просто така.
— Да.
— Може ли?
Подадох му Знака. Служителят го прекара над скенера и ми го върна обратно. Изхъмка. Подпря брадичката си с длан, гледайки към екрана.
— Така… имате права за лична отговорност… но нямате права за обществена отговорност. Така ли е?
— Да — признах аз.
— Значи, всички налични работи, в които от вашите действия ще зависят безопасността и благосъстоянието на други хора, ще се наложи да отхвърлим…
Той пак се усмихна:
— Впрочем, такива няма свободни! Значи нищо не губите!
— А каква работа има? — попитах аз и изведнъж почувствах в гласа си жалостиви нотки.
Служителят въздъхна:
— Да видим…
Пръстите му пробягаха по клавиатурата на компютъра.
— Ами например… — той въздъхна отново. — Търговия със сладолед на плажа…
Аз си представих как бродя сред почиващите с количка, облечен в бяла униформа и шапчица с нарисувани ягодки. Казах:
— Това е работа за деца. Да припечелят през лятото.
Служителят дълго гледа екрана.
— Михаил… толкова ли ви се иска да работите?
— Да.
— Може ли да попитам… защо? — Той ме погледна в очите. — Обществото е готово да предостави на всеки човек гарантирания социален минимум. В него влиза медицинско обслужване, настаняване в хотел, храна, дрехи, някои развлечения и транспортни услуги. Нали знаете това?
— Искам да съм полезен за обществото — тъпо казах аз. Сякаш отново бях на изпит.
— Михаил… ще позволите ли? — служителят извади цигара.
Аз кимнах.
— Колкото и ужасно да звучи, — каза служителят, след като запали, — не ви е провървяло, че сте се родили през двайсет и първи век. С вашият характер…
— Откъде познавате моят характер? — рязко попитах аз.
— Може ли да говорим откровено? — попита служителя.
— Разбира се.
— Преди седмица сте издържали изпитите и сте получили граждански права. Изобщо не се опитвам да ви оскърбя, повярвайте ми. И напълно признавам, че вашият интелект заслужава това…