— Не се презастраховайте — казах аз. Изведнъж ми стана интересно. Всъщност това беше първият човек, е, с изключение на родителите ми, който говореше откровено по тази хлъзгава тема. — Не възнамерявам да ви съдя, можете директно да ми кажете, че съм само едно момченце.
За тази фраза бях награден с усмивка.
— Не говоря за това, млади човече. Вие сте станали гражданин на света. Прекрасно! Но нека признаем, че жизненият ви опит и способностите ви са ограничени по естествен начин. Вие можете да живеете където искате, да правите каквото искате, да получавате помощ от обществото… но вие не искате това, нали? Вие искате да се самоутвърдите. Да докажете, и то първо на себе си, че сте като всички останали и с нищо не сте по-долу от тях. И, да ви кажа честно, това говори във ваша полза. Но… ние живеем в епохата на разцвета. Сега не е нито деветнайсти, нито двайсети век. Никъде и на никой не му трябва неквалифициран труд. Има огромна нужда от висококвалифицирани специалисти, но за останалите остава търговията със сладолед и балони. Говоря образно.
— Разбрах ви образно — измърморих аз.
— Не се обиждайте. — Служителят си наля още кафе. — Мисля как да ви помогна…
Виждах, че не лъже. Наистина се опитва да измисли нещо. И от това ми ставаше още по-неприятно.
— Имаме специална работа за онези, които смятат себе си за незаслужено пренебрегнати — каза изведнъж служителят. — Творчество. Какво ще кажете, ако ви предложа да станете художник, музикант, поет?
— Но аз нямам никакви дарби за това… — започнах аз. И разбрах какво има предвид.
— Няма нужда да сте даровит — спокойно отвърна служителят. — Артистична среда. Създаване на собствен художествен стил. Например можете да рисувате бели квадрати на червено платно. И ще станете основател на ново направление в изкуството. Но и това е социален клапан. Всеки човек иска да вярва, че е нужен на някого.
— Искам наистина да съм нужен! — възкликнах аз.
— Вярвам ви! Затова не се опитвам да ви предложа имитация на работа. — Служителят въздъхна. — Михаил, а може би имате някакви особени способности? Поне нещо, недостъпно за другите хора?
До този момент всичко беше нормално!
А сега…
Той не забеляза нищо, струваше му се, че говори напълно естествено. Но аз виждах. Сякаш сиви игли бавно се сипеха от кожата му.
Мирисът на напрежението. Мирисът на двойната игра.
— Какви ти способности… — въздъхнах аз.
Той не можеше да знае за способностите ми на „нюхач“1, не би трябвало. Тази информация също беше вложена в Знака, но беше достъпна само за лекарите, а не за дребни чиновници в центъра за трудоустройство.
— Жалко — въздъхна служителя. — Тогава… сигурно… боя се, че не мога да ви помогна с нищо. Освен с работата за продавач. Или творческа работа…
От него лъхна нов мирис. Леко тържество. Доброжелателно, аз наистина му бях симпатичен… но все пак — тържество.
Той ме беше вкарал в капан.
— И какво се получава? — тихо попитах аз. — Формално съм напълно самостоятелен и нужен на обществото човек. А всъщност всичко, което могат да ми предложат, е имитация на работа.
— Да — кимна служителя. — Ще бъда откровен с вас: ситуацията е точно такава. Като частно лице мога само да ви посъветвам да постъпите в някой университет, да получите висше образование…
— Вие имате резултатите от всичките ми тестове — казах аз. — Погледнете сами. Към какво имам най-ярко изразени способности?
Служителят въздъхна.
— Боя се, че нямате особени способности към нищо определено. Но когато получите образование, с работата ще е по-лесно.
— Но и тя може да бъде такава… ненужна. Само че няма да ходя по плажа с количка, а ще стоя в офис. Като вас.
— Нашето време е благоприятно за ярко изразените личности. — Той ме погледна косо. — Или за ярко изразените безделници. Първите живеят много интензивен живот. Вторите се задоволяват с това, което им дава обществото. А за „средата“… обикновените, нормални граждани… за тях е най-трудно.
— Разбирам. — Аз станах. — Благодаря ви. Ще помисля върху думите ви.
Служителят също се надигна и ми протегна ръка:
— Помислете, Михаил. И ако успеете да измислите някаква оригинална област за прилагане на вашите знания и умения… ще съм щастлив да помогна!
Едва ли не ми каза директно, че знае какъв съм аз.
— Непременно! — казах аз.
Намерих държавно кафе на съседната улица. Седнах на една свобода маса и към мен веднага се приближи келнер. Много вежлив и важен. „Средата“ на обществото. И той някога е искал да стане велик и богат. И той е ходил в центъра по заетостта. И ето, намерил е своето място в живота. Той е нямал нищо „оригинално“, което да предложи.
1