А аз имам.
Само че не искам.
Поръчах няколко ястия от безплатния списък. Всичко беше синтетично, освен хлябът.
Неизвестно защо си помислих, че тези хранителни ограничения са нарочни. Обществото може да си позволи да харчи много повече за безполезните.
Само че тогава какъв стимул ще имат хората?
Изпитание с изобилие. Учихме това в училище. Златен век. Всеобща ситост. Невиждан прогрес на науката…
Винаги са ни казвали, че това е хубаво. Погледнато в цялостност — да, сигурно. Само че за отделния човек има варианти.
Ядях супа, която току-що беше приготвена от прах и гореща вода. Супата беше вкусна. Само аз виждах всички химически компоненти, които бяха добавени в нея. Аз съм уникум. Много ценен човек. Ходещ химически анализатор с чудовищна сила.
И на обществото, разбира се, му е неприятно, че не искам да използвам способностите си.
Как мога да съм толкова наивен? Седнах в монорелса и преминах през цяла Европа. Свободен и независим…
Само че — със Знак на шията. А как иначе? Да го изхвърля? Та първият полицай да заподозре, че съм избягало от дома си дете?
Живея в добро време, това е истина. Вече няма войни. Вече няма глад. Почти няма престъпност. И правата на хората нараснаха. Даже „дискриминацията по възраст“ вече не съществува. И със сигурност никой няма да насилва своенравното хлапе-мутант да прави това, което му е неприятно.
Но защо да го насилва, ако може да го принуди?
Знакът виси на верижката си. Фиксира се от сензорите в транспорта, в магазините, в кафетата. И във всеки град, в който отида, вежлив и доброжелателен човек ще ми обясни, че под слънцето има много малко места.
Може да се бунтувам. Може да се шляя по целия свят и да не правя нищо. Но това не ми е в характера, и тези, които трябва, знаят това.
Аз станах и отидох до безплатен видеофон. Намерих в списъка центъра за заетост, набрах номера. И изобщо не се учудих, когато видях на екрана лицето на доскорошния ми събеседник.
— Имам въпрос — казах аз.
— Да, Михаил. Дойде ли ви някаква идея?
Той беше целият във внимание.
— Дойде ми. Ако при вас дойде човек с условно-положителна мутация… свръхвъзприятие на миризми. Ще му намерите ли работа?
— Много рядка мутация! — прочувствено каза чиновникът. — Разбира се, че ще се намери. Доколкото знам, всеки научен център, всяка производствена фирма ще вземат на работа такъв човек. Никакви анализатори, уви, не могат да го заменят. Пробив при синтеза на нови лекарства, получаване на свръхчисти химически вещества… каквото се сетите! Наука, криминалистика, производство на парфюми… трябва ли да обяснявам на вас всичко това, Михаил?
— Не трябва — честно казах аз. — Обясняват ми го още от раждането.
— Мога само да добавя… когато този човек започне да работи, мутацията му незабавно ще бъде призната за положителна и ще бъде внесена в общия списък. Всеки родител ще може да подари на детето си такава интересна способност…
— Наистина ли мислите, че е интересна? — уморено попитах аз. И прекъснах връзката.
А вечер на перона има доста хора…
Аз стоях до информ-терминала и тъпо гледах екрана, към бланката за електронно писмо. Всяка вечер изпращах на родителите си кратки писма. Така ме помолиха, а и аз не исках да се притесняват…
Само че сега не знаех какво да напиша.
— Ще заминаваш ли?
Обърнах се. Игор ме гледаше и се усмихваше.
— Още не знам — казах честно аз. Пристъпих, и маратонките ми радостно запяха „Ние сме виждали много пътища…“
Наведох се и най-накрая им изключих звука.
— А аз мислех, че все пак ще минеш… — каза Игор. Искрено го каза.
— Кажи ми, и ти ли си от онези, които ме контролират? — попитах го директно аз.
— Вече си се досетил? — Игор се ухили. — Щом като на мен, с моите слаби способности на емпат, ми досаждаха цяла година… такъв като тебе сигурно цял живот няма да оставят на мира. Не, Мишка. Аз съм сам за себе си. Не играя такива игри.
Той не лъжеше. Хубаво е, че мога да видя това.
— Следят ме, Игор — оплаках се аз. — Днес ми дадоха да разбера… или правя това, което е нужно на обществото, или ще стана никому ненужен безделник.
— Разбира се — леко учудено каза Игор. — А ти какво си мислеше? Винаги е било така. Само че ако първобитният човек не е искал да гони мамути, въпреки че е можел, другарите му може и да го изядат. А сега просто те изхвърлят в канавката.
— А свободата? — попитах аз. Сякаш Игор беше виновен за нещо.
— Ами ти я притежаваш. — Той отново се ухили. — Ти я получи, изцяло. Не ти ли харесва вкусът й?