3.
Защо някой не беше измамил Спенсър още преди години
Докато слабото зимно слънце изчезваше зад хоризонта, Спенсър стоеше в задния двор на семейното имение и оглеждаше опустошенията, причинени от пожара. До нея стоеше майка й; гримът й беше размазан, дрехите изцапани, косата увиснала — още не беше ходила при фризьора си Юри за ежедневния сешоар. Бащата на Спенсър също беше тук и за пръв път от ухото му не стърчеше блутуута на телефона му. Устата му леко се изкриви, сякаш се опитваше да потисне стон.
Всичко наоколо беше съсипано. Високите стари дървета бяха почернели и очукани, а над короните им се носеше миризлива сивкава мъгла. От вятърната мелница беше останало само скелето, перките бяха овъглени, решетъчната им конструкция беше начупена и изкривена. Моравата на семейство Хейстингс беше нашарена от гумите на всички превозни средства, които се бяха втурнали към пожара. Угарки от цигари, празни чаши от кафе и дори пресушена кутийка от бира се въргаляха по тревата, свидетелство за многобройните зяпачи, които се бяха събрали в двора и продължиха да стоят дори след като Спенсър и останалите бяха откарани в спешното отделение.
Но най-ужасният, най-сърцераздирателен резултат от пожара беше състоянието на превърнатия в апартамент семеен хамбар, който съществуваше още от 1756-та година. Половината от сградата все още беше непокътната, макар че черешовочервените някога дървени стени сега имаха овъглен, отровно сив цвят. Голяма част от покрива липсваше, стъклата на прозорците се бяха пръснали, а входната врата представляваше купчина пепел. През празната обвивка погледът на Спенсър стигаше чак до голямата дневна на хамбара. На пода от бразилско черешово дърво блестеше голяма локва, останала от галоните вода, които пожарникарите бяха излели върху горящата сграда. Леглото с балдахин, плюшено-коженият диван и махагоновата масичка за кафе бяха съсипани. Както и бюрото, около което предишната вечер се бяха събрали Спенсър, Емили и Хана и разговаряха по месинджъра с Иън за това кой е убил Али.
Но като че ли Джейсън и Уайлдън не бяха убийците на Али. Което означаваше, че Спенсър отново не знаеше абсолютно нищо.
Тя обърна гръб на хамбара, очите й сълзяха от газовите изпарения. Близо до къщата се намираше мястото, където тя и приятелките й се бяха строполили на тревата, след като успяха да избягат от пламъците. Както останалата част от двора, и тук беше пълно с отпадъци и пепел, тревата беше изпотъпкана и суха. В нея не се забелязваше нищо специално, никакви вълшебни следи, които да доказват, че Али е била тук. Но пък нали тя всъщност не е била там — те я бяха изхалюцинирали. Просто страничен ефект от поемането на твърде много дим. Работниците бяха намерили разложеното й тяло в някогашния заден двор на семейство Дилорентис още преди месеци.
— Толкова съжалявам — прошепна Спенсър, когато парче от червения покрив се откъсна и тупна тежко на земята.
Госпожа Хейстингс се приближи бавно до Спенсър и я сграбчи за ръката. Господин Хейстингс я докосна по рамото. Преди Спенсър да се осъзнае, и двамата й родители я бяха прегърнали здраво.
— Не знам какво щяхме да правим, ако нещо се беше случило с теб — проплака госпожа Хейстингс.
— Когато забелязахме огъня и разбрахме, че може да си ранена… — започна господин Хейстингс.
— Това, което виждаме сега, е без значение — продължи госпожа Хейстингс; плътният й глас беше натежал от сълзи. — Всичко можеше да изгори. Но поне ти ни остана.
Спенсър се вкопчи в родителите си, като едва си поемаше дъх през раздразненото си гърло.
През последните двайсет и четири часа родителите й се държаха повече от мило с нея. Седяха край болничното й легло цяла нощ и следяха как с всяко накъсано вдишване гръдният кош на Спенсър се вдига и спуска. Досаждаха на сестрите да й носят вода в мига, когато я поискаше, болкоуспокоителни в мига, когато имаше нужда от тях и топли одеяла, щом почувстваше студ. Когато следобед лекарят я изписа, те я заведоха в „Млекарницата“, любимото й заведение за сладоледени изделия в Стария Холис, и й купиха двойна доза курабийки с кленов сироп. Промяната беше огромна — в продължение на години се бяха отнасяли с нея като с нежелано дете, което по милост са допуснали да живее в дома им. И когато наскоро си беше признала, че е изплагиатствала от идеалната си сестра Мелиса есето, с което спечели „Златната орхидея“, те практически я обезнаследиха.