Само че сега наистина имаше причина да я мразят и в мига, когато Спенсър си признаеше, тяхната загриженост и рядка проява на любов щяха да изчезнат. Спенсър ги прегърна здраво, съхранявайки в паметта си последния миг, в който щяха да й проговорят. Беше отлагала колкото може, но все някога трябваше да им каже.
Тя отстъпи назад и раменете й се напрегнаха.
— Трябва да ви кажа нещо — призна тя с прегракнал от пушека глас.
— За Алисън ли става въпрос? — попита рязко госпожа Хейстингс. — Защото, Спенс…
Спенсър я прекъсна с поклащане на глава.
— Не. Нещо друго.
Тя погледна към почернелите клони, които се протягаха към небето. След това започна бързо да им разказва. Как, след като бабата на Спенсър не й беше оставила никакви пари в завещанието си, Мелиса беше предположила, че Спенсър може да е осиновена. Как Спенсър се беше регистрирала в сайта за намиране на биологични родители и само няколко дни по-късно беше получила съобщение, че майка й е била открита. Как посещението й при Оливия Колдуел в Ню Йорк е било толкова прекрасно, че Спенсър решила да се премести завинаги там. Тя продължи да говори, опасявайки се, че спре ли веднъж, ще избухне в сълзи. Не посмя да погледне родителите си, защото се страхуваше, че опустошените им лица ще разбият сърцето й.
— Тя беше оставила в папката визитната картичка на агента по недвижимите имоти, така че аз му се обадих и му дадох номера на сметката със спестяванията за колежа, за да покрия депозита и наема за първия месец — продължи Спенсър, размърдвайки пръсти в сивите си велурени ботуши. Едва намери сили да произнесе думите.
По мръсната земя пробяга катерица. Баща й изстена. Майка й затвори очи и притисна длан към челото си. Сърцето на Спенсър се сви. Ето, започва се. Начало на операция „Вече не си ни дъщеря“.
— Можете да предположите какво се случи после. — Тя въздъхна, загледана във високата къщичка за птици на верандата. Откакто бяха излезли навън, там не беше кацнала нито една птица. — Брокерът явно е бил в комбина с Оливия, двамата са опразнили сметката и са изчезнали. — Тя преглътна тежко. Дворът беше безмълвен и спокоен. След като слънцето почти се беше скрило, хамбарът приличаше на призрачна реликва, тъмните му прозорци наподобяваха празни очни кухини на череп. Спенсър се осмели да хвърли един бърз поглед към родителите си. Баща й беше пребледнял. Майка й беше всмукала бузите си навътре, сякаш е изяла нещо кисело. Те се спогледаха нервно, след което огледаха предния двор, вероятно проверявайки за микробуси на пресата. Репортерите се бяха въртели цял ден около къщата и непрекъснато разпитваха Спенсър за това дали наистина е видяла Али.
Баща й си пое дълбоко дъх.
— Спенсър, парите нямат никакво значение.
Спенсър примигна изненадана.
— Лесно можем да проследим какво се е случило с тях — обясни баща й, мърдайки с пръсти. — Дори може би ще успеем да си ги върнем. — Той погледна към ветропоказателя на покрива на къщата. — Но… е, трябваше да го предвидим.
Спенсър се намръщи, зачудена дали мозъка й не се е побъркал от твърде голямото количество остатъчни изпарения от пожара.
— К-какво?
Баща й се размърда и погледна към съпругата си.
— Знаех си, че отдавна трябваше да й кажем, Вероника — промърмори той.
— Не предполагах, че точно така ще стане — изписука майката на Спенсър и вдигна отбранително ръце. Въздухът беше толкова студен, че дъхът й излизаше на облачета.
— Да ми кажете какво? — попита настоятелно Спенсър. Сърцето й биеше като полудяло. Когато си пое дълбоко дъх, единственото, което усети, беше мирисът на пепел.
— Да влезем вътре — предложи разсеяно госпожа Хейстингс. — Тук е ужасно студено.
— Да ми кажете какво? — повтори Спенсър, забивайки упорито крака в пръстта. Нямаше да мръдне оттук.
Майка й остана смълчана дълго време. Откъм хамбара се разнесе скърцащ звук. Най-накрая госпожа Хейстингс седна на един от огромните камъни, с които беше пълен задният двор.
— Скъпа, Оливия наистина те е родила.
Очите на Спенсър се разшириха.
— Какво?
— В известен смисъл — поправи я господин Хейстингс.
Спенсър отстъпи назад, една съчка изпука под ботуша й.