— Значи наистина съм осиновена? Оливия е казала истината? — Затова ли се чувствам толкова различна от вас? Затова ли винаги сте предпочитали Мелиса — защото не съм ви дъщеря?
Госпожа Хейстингс завъртя пръстена с трикаратов диамант на пръста си. Някъде навътре в гората някакъв клон се стовари на земята със силен трясък.
— Това определено не е нещо, което смятах, че ще разискваме точно днес. — Тя си пое дълбоко дъх, разкърши китките си и вдигна глава. Господин Хейстингс бързо разтърка облечените си в ръкавици ръце. За миг и двамата изглеждаха абсолютно безпомощни. Не като винаги знаещите, контролиращи всичко родители, които Спенсър познаваше толкова добре.
— Раждането на Мелиса протече с усложнения. — Госпожа Хейстингс удари с ръце по хлъзгавия, тежък камък. За миг очите й се отклониха към къщата и очуканата хонда, която забави при навлизането в тяхната алея. Любопитните съседи цял следобед обикаляха край къщата им.
— Лекарите ми казаха, че раждането на второ дете може да застраши здравето ми. Но ние искахме още едно бебе, затова решихме да използваме сурогатна майка. В общи линии… използвахме моя яйцеклетка и бащината ти… нали знаеш. — Тя наведе поглед, твърде скромна и порядъчна, за да произнесе сперма на глас. — Но се нуждаехме от жена, която да износи бебето — теб — заради нас. Така намерихме Оливия.
— Направихме всички изследвания, за да се убедим, че е напълно здрава. — Господин Хейстингс седна на камъка до жена си, без да го е грижа, че скъпите му половинки „Армандо Тестони“ са затънали в калта. — Стори ни се, че е точно това, от което имахме нужда, а и като че ли искаше да ни помогне. Само че към края на бременността си започна… да ни изнудва. Искаше повече пари. Заплаши ни, че ще избяга в Канада и ще те задържи за себе си.
— Платихме й още пари — обади се госпожа Хейстингс и отпусна русата си глава в ръцете си. — И накрая тя те даде, което е очевидно. Просто… след всичко, което ни причини, ние не искахме да имаш никакви контакти с нея. Решихме, че е най-добре да скрием истината от теб — защото всъщност си наше дете.
— Но някои хора не го приеха по този начин — каза господин Хейстингс и прокара пръсти през прошарената си коса. Мобилният му телефон иззвъня в джоба му с първите няколко такта от Петата симфония на Бетовен. Той не му обърна внимание. — Като баба ти, например. Тя гледаше на това като на неестествено и никога не ни прости, че постъпихме така. Когато прочетоха в завещанието й, че оставя средства само на законните си внуци, трябваше да ти обясним всичко. Като че ли Оливия през цялото време е чакала този момент.
Вятърът утихна и настъпи зловещо затишие. Кучетата на семейство Хейстингс, Руфъс и Беатрис, задраскаха по предната врата, нетърпеливи да излязат и да видят какво прави семейството. Спенсър гледаше родителите си. Господин и госпожа Хейстингс изглеждаха изтощени, сякаш признаването на истината ги беше изцедило до капка. Очевидно това беше нещо, за което отдавна не бяха разговаряли. Спенсър местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да асимилира всичко. Отделните им твърдения имаха смисъл, но не и цялото.
— Значи Оливия ме е износила — повтори бавно тя. По гърба й пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с вятъра.
— Да — каза госпожа Хейстингс. — Но ние сме твоето семейство, Спенсър. Ти си наша.
— Толкова силно те искахме, а Оливия беше единствената ни възможност — настоя господин Хейстингс и вдигна поглед към пурпурните облаци. — Напоследък като че ли забравихме колко важни сме един за друг. И след всичко, което преживя с Иън, Алисън и този пожар… — Той поклати глава, погледна отново към хамбара, а след това и към съсипаната гора. Изграчи гарга и закръжи над главите им. — Трябваше да застанем до теб. Никога не сме искали да се чувстваш необичана.
Майка й взе нежно ръката й и я стисна.
— Искаш ли… да започнем на чисто? Можем ли да опитаме? Ще ни простиш ли?
Вятърът отново задуха и миризмата на пушек се засили. Две черни листа се понесоха във въздуха и се прехвърлиха в двора на Али, като кацнаха близо до полуизкопаната яма, където беше открито тялото й. Спенсър завъртя пластмасовата болнична гривна, която все още висеше на китката й, колебаейки се между шок, състрадание и гняв. През последните шест месеца нейните родители й бяха отнели привилегията да живее в хамбара и бяха пуснали там Мелиса, бяха й спрели кредитните карти, продадоха колата й и неведнъж й бяха давали да разбере, че за тях е мъртва. Наистина имах усещането, че нямам истинско семейство, искаше да изкрещи тя. Наистина не застанахте до мен! А сега просто искаха да забрави и да започнат на чисто?