Кейт отхапа изискано от пъпеша.
— Искам да ти помогна, Хан. Ако трябва да застана до теб пред камера или нещо такова, за да те защитя — с удоволствие ще го направя.
— Благодаря — отвърна саркастично Хана. Кейт си умираше да бъде център на вниманието. В този момент забеляза снимка на Уайлдън на видимата част от страницата на вестника. Полицейското управление на Роузууд — пишеше в текста под снимката. Наистина ли правят всичко, което могат?
Това вече наистина си заслужаваше да бъде прочетено. Уайлдън може и да не беше убил Али, но през последните няколко седмици определено се държеше странно. Както онзи път, когато беше предложил да закара Хана у тях и шофираше с много над разрешената скорост в насрещното платно, при приближаваща се кола. Или как беше настоял да спрат да говорят, че Али е жива… В противен случай… Наистина ли Уайлдън се опитваше да ги защити или имаше свои причини да ги накара да си мълчат за Али? И щом Уайлдън беше невинен, кой, по дяволите, беше запалил пожара… и защо?
— Хана. Добре. Станала си.
Хана се обърна. На вратата стоеше баща й, облечен в закопчана до врата риза и раирани панталони. Косата му беше все още влажна от душа.
— Може ли да поговорим за момент? — попита той, наливайки си чаша кафе.
Хана остави чашата си на масата. Ние?
Господин Мерин се приближи до масата и дръпна последния стол. Той изскърца по плочките.
— Преди няколко дни получих имейл от д-р Аткинсън. — Той не сваляше поглед от дъщеря си, сякаш очакваше от нея да се досети за какво става въпрос.
— Кой е той? — попита най-накрая тя.
— Училищният психолог — обади се Изабел с тона на всезнайка. — Много е мил. Кейт се срещна с него, докато се запознаваше с училището. Той настоява учениците да го наричат Дейв.
Хана потисна желанието си да изсумти. Какво, да не би прилежната Кейт да се е подмазала на целия училищен персонал?
— Д-р Аткинсън те е наблюдавал в училище — продължи баща й. — Той е много загрижен за теб, Хана. Смята, че в резултат на смъртта на Алисън и катастрофата, си развила посттравматично стресово разстройство.
Хана изпи остатъка от кафето в чашата си.
— От това не се ли разболяват войниците?
Господин Мерин завъртя платинения пръстен, който носеше на дясната си ръка. Беше подарък от Изабел и след като се оженеха, той щеше да го прехвърли на лявата си ръка. Гадост.
— Очевидно може да се случи на всеки, който е преживял нещо наистина ужасно — обясни той. — Обикновено хората се обливат в студена пот, получават сърцебиене, такива неща. Освен това преживяват случилото се многократно.
Хана проследи с поглед шарките по кухненската маса. Добре де, тя беше изпитала подобни симптоми, обикновено преживяваше момента, в който Мона я беше блъснала с джипа си. Но пък нали всеки би откачил, ако нещо такова му се случи.
— Чувствам се страхотно — изчурулика тя.
— Първоначално въобще не обърнах внимание на писмото — продължи господин Мерин, игнорирайки думите й, — но вчера поговорих с болничния психиатър, след като те изписаха. Потта и сърцебиенето не са единствените симптоми на посттравматичния стрес. Той може да се прояви по много други начини. Като например проблеми в храненето.
— Нямам проблеми с храненето — сопна му се ужасената Хана. — Нали ме виждате, че си хапвам!
Изабел се прокашля и погледна към Кейт. Тя нави кичур от кестенявата си коса на показалеца си.
— Само че, Хана… — Кейт вдигна към нея огромните си сини очи. — Нали ми каза, че имаш.
Ченето на Хана увисна от изненада.
— Казала си им? — Няколко седмици по-рано, в момент на безразсъдство, Хана беше признала на Кейт, че е имала проблем с повръщането на храната.
— Мислех, че е за твое добро — прошепна Кейт. — Кълна се.
— Психиатърът подчерта, че лъжите също са симптом — продължи господин Мерин. — Първо казваш на всички, че си видяла тялото на Иън Томас в гората, а сега с приятелките ти твърдите, че сте видели Алисън. Това ме наведе на мисълта за всички лъжи, които си казвала на нас — как миналата есен се измъкна от вечерята, за да отидеш на онзи бал в училище, как си откраднала перкосепта от клиниката, кражбите от „Тифани“, катастрофата с колата на приятеля ти, дори когато разказа на целия клас, че Кейт има… — Той млъкна; очевидно не желаеше да произнася на глас думата херпес. — Д-р Аткинсън смята, че може би е най-добре да си вземеш няколко седмици почивка от цялата тази лудост да отидеш някъде, където ще си починеш и ще се съсредоточиш върху проблемите си.