Лицето на Хана грейна.
— Като например Хаваите ли?
Баща й прехапа устни.
— Не… Като някоя клиника.
— Какво? — Хана тресна чашата си върху масата. Кафето плисна навън и я опари по показалеца.
Господин Мерин бръкна в джоба си и извади една брошура. Две русокоси момичета се разхождаха по тревиста алея, а слънцето надничаше иззад дърветата. И двете имаха ужасни прически и дебели прасци. „Убежището в Адисън-Стивънс“, пишеше на брошурата със заоблени букви.
— Това е най-добрата клиника в страната — каза баща й. — Лекуват всякакви неща — проблеми с ученето, хранителни разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, депресии. И не е много далеч оттук, точно до границата с Делауеър. Има цяло отделение за млади пациенти като теб.
Хана впери безизразен поглед във венеца от сухи цветя, който Изабел беше закачила веднага, щом се нанесе в къщата, на мястото на далеч по-приемливия стенен часовник от неръждаема стомана на майка й.
— Аз нямам никакви проблеми — извика тя. — Няма нужда да ходя в психиатрична клиника.
— Това не е психиатрична клиника — изчурулика Изабел. — Приеми го като един вид… спа салон. Хората го наричат „Ранчото Каньон в Делауеър“.
Хана изпита силно желание да извие мършавия, покрит с изкуствен тен врат на Изабел. Тя не беше ли чувала за евфемизми? Хората наричаха мърлявия, разнебитен комплекс с апартаменти в покрайнините на Роузууд „Берлиц-Карлтън“, но никой не го приемаше буквално.
— Може би сега е подходящият момент да се махнеш от Роузууд — усмихна се престорено Кейт със същия тон на многознайка. — Особено от репортерите.
Бащата на Хана кимна.
— Вчера трябваше да прогоня един от двора — опитваше се да използва телескопични лещи, за да те снима в спалнята ти, Хана.
— А снощи някой се обади тук с въпроса дали си съгласна да направиш изявление за „Нанси Грейс“ — добави Изабел.
— Става все по-лошо — заключи господин Мерин.
— Не се тревожи — обади се Кейт, отхапвайки ново парче пъпеш. — Наоми, Райли и аз ще си бъдем тук, когато се върнеш.
— Но… — започна Хана, ала гласът й секна. Как може баща й да повярва на тия глупости? Вярно, че беше излъгала няколко пъти. Но винаги беше имала основателна причина за това — беше се измъкнала от вечерята с тях, защото А. я беше предупредил, че вече бившето й гадже Шон Ейкърд е на училищния бал с друго момиче. Беше казала на всички, че Кейт има херпес, защото беше сигурна, че Кейт ще се раздрънка за проблемите й с повръщането. На кого му пука? Това не означаваше, че има посттравматичен стрес.
Тя ставаше свидетел на поредното доказателство за отдалечаването на баща й от нея. Докато родителите й бяха все още женени, двамата с баща й бяха като две бобчета в шушулка, но след появата на Изабел и Кейт Хана изведнъж се оказа излишна. Защо сега баща й я мразеше толкова много?
В този миг пулсът й се ускори. Но разбира се! А. най-после се беше добрал до нея. Тя стана от масата, бутайки керамичната каничка с ментов чай, която стоеше до чинията й.
— Това писмо не е от д-р Аткинсън. Някой друг го е написал, за да ме нарани.
Изабел протегна ръце върху масата.
— Кой би могъл да го направи?
Хана преглътна тежко.
— А.
Кейт покри устата си с длан. Бащата на Хана остави чашата си на масата.
— Хана — произнесе бавно той, сякаш говореше на дете от детската градина. — Мона беше А. И тя умря, забрави ли?
— Не — възрази Хана. — Появи се нов А.
Кейт, Изабел и бащата на Хана се спогледаха нервно, сякаш Хана беше някакво непредсказуемо животно, което имаше нужда от инжекция с приспивателно в задника.
— Скъпа… — каза господин Мерин. — Наистина говориш безсмислици.
— Точно това иска А.! — извика Хана. — Защо не ми вярвате?
Изведнъж усети как главата й се замайва. Краката й се подкосиха и в ушите й се появи слабо жужене. Стените се сближиха и ароматът на мента накара стомаха й да се преобърне. След миг Хана се озова на тъмния паркинг на „Роузууд дей“. Джипът на Мона се приближаваше, лъчите на фаровете му се забиваха злобно в нея. Гърлото й пресъхна. Тя забеляза лицето на Мона зад волана; устните й бяха разтегнати в диаболична усмивка.