Хана покри лицето си с ръце и се подготви за сблъсъка. Чу някой да пищи. Само след секунди осъзна, че това е нейният глас.
Всичко премина тъй бързо, както започна. Когато отвори очи, тя осъзна, че лежи на пода, притиснала ръце към гърдите си. Лицето й беше горещо и мокро. Кейт, Изабел и бащата на Хана се бяха навели около нея, сбърчили загрижено вежди. Миниатюрният доберман на Хана, Дот, усърдно ближеше голите й глезени.
Баща й я хвана за ръцете, помогна й да се изправи и да седне на стола.
— Настина смятам, че ще е за твое добро — каза нежно той. Хана искаше да възрази, но знаеше, че няма смисъл.
Тя облегна чело на масата, объркана и трепереща. Всички звуци около нея се изостриха и отекнаха в ушите й. Хладилникът жужеше леко. По хълма избръмча камионът за събиране на отпадъците. Изведнъж, под всичко това, тя долови още нещо.
Усети как я побиват тръпки. Може и да беше луда, но беше готова да се закълне, че чува… смях. Сякаш някой се кискаше ликуващо, доволен, че нещата се развиват точно по план.
5.
Духовно пробуждане
В понеделник сутринта Байрън предложи на Ариа да я откара до училище с допотопната си хонда сивик, тъй като субаруто й все още беше на ремонт. Тя прехвърли купчината папки, оръфани тетрадки и вестници на задната седалка. Под краката й се въргаляха празни чаши за кафе, пликчета от снаксове и пачка касови бележки от „Съншайн“, магазинът за екологични бебешки продукти, откъдето пазаруваха Байрън и приятелката му Мередит.
Баща й запали двигателя и старата дизелова машина се пробуди с ръмжене. От тонколоните гръмна есид джаз4. Ариа погледна към мрачните и изкривени дървета в задния им двор. Над гората се кълбеше дим, на места огънят още тлееше. Цяла ролка жълта полицейска лента беше изхабена, за да се оградят дърветата, тъй като гората сега беше твърде опасна, за да се минава през нея. Сутринта Ариа беше чула по новините, че полицията претърсва терена, опитвайки се да намери улики за подпалвача. Предишната вечер я бяха потърсили от роузуудското полицейско управление — искаха да научат повече за човека с бензина, когото беше видяла в гората. След като се разбра, че той със сигурност не е Уайлдън, Ариа нямаше кой знае какво да им каже. Под голямата качулка можеше да се крие всеки.
Когато минаха покрай голямата къща в колониален стил, която принадлежеше на семейството на Иън Томас, Ариа затаи дъх. Ливадата беше покрита със сутрешен скреж, червеното знаменце върху пощенската им кутия беше вдигнато, а по тротоарчето към къщата бяха разпилени рекламни брошури. Върху вратата на гаража им се виждаше съвсем скорошен надпис „УБИЕЦ“, като боята беше абсолютно същата като надписа „УБИЙЦА“, който някой беше надраскал върху гаражната врата на Спенсър. Ариа инстинктивно бръкна в чантата си и напипа пръстена на Иън във вътрешното джобче. Предишния ден се беше изкушила да го даде на Уайлдън — не искаше да го държи в себе си, — но Спенсър беше права. Роузуудската полиция не го беше намерила, докато претърсваше горите; можеха да обвинят Ариа, че го е подхвърлила там. Но пък как така не го бяха намерили? Може би изобщо не бяха претърсили гората. И къде всъщност беше Иън? Защо им беше дал погрешна информация? И как така не беше забелязал, че пръстенът му липсва? Ариа се съмняваше, че просто се е изплъзнал от пръста му — тя беше губила пръстен само веднъж, докато миеше четките си след рисуване. Обикновено веднага усещаше, когато пръстените се изхлузваха от пръстите й. Възможно ли беше Иън наистина да е мъртъв и пръстенът да е паднал, докато някой е влачел тялото му през гората, след като Ариа и останалите хукнаха да търсят Уайлдън? В такъв случай с кого бяха разговаряли по месинджъра?
Тя въздъхна тежко и Байрън я погледна скришом. Днес баща й изглеждаше още по-рошав, косата му стърчеше на всички страни. Въпреки студа той не носеше палто, а на лакътя на дебелия му вълнен пуловер беше цъфнала дупка. Ариа се сети, че го беше купил, докато живееха в Исландия. В този миг си пожела семейството й въобще да не беше напускало Рейкявик.
— Как си? — попита я Байрън с нежен глас.
Ариа сви рамене. Подминаха ъгъла, където се бяха събрали група ученици, които чакаха училищния автобус. Те разпознаха Ариа от новините и започнаха да я сочат с пръст. Тя бързо вдигна качулката си, обшита с изкуствена кожа, и се сгуши в нея. Поеха по улицата на Спенсър. На завоя беше паркирал един голям общински камион, а зад него — полицейска кола. От другата страна на улицата Джена Кавана, придружавана от голямата си немска овчарка, се придвижваше бавно към лексъса на госпожа Кавана, избягвайки внимателно големите ледени буци. Ариа потръпна. Джена знаеше много повече за Али, отколкото показваше. Ариа се чудеше дали случайно не пази някоя ужасна тайна — в деня на празненството на Мередит Джена стоеше в двора на Ариа и сякаш искаше да й каже нещо. Но когато Ариа я попита какво не е наред, Джена се обърна и си тръгна. Освен това като че ли познаваше и Джейсън Дилорентис много добре — но защо предишната седмица той се е карал с нея в къщата й? И защо А. им го беше съобщил, щом Джейсън нямаше нищо общо със смъртта на Али?