— Полицай Уайлдън каза, че вие, момичета, се опитвате да разберете кой е истинският убиец на Али — обади се Байрън. Гласът му избумтя толкова силно и неочаквано, че Ариа подскочи. — Но, скъпа, ако Иън не я е убил, ченгетата ще разберат кой го е направил. — Той се почеса по врата; нещо, което правеше само когато се намира под стрес. — Тревожа се за теб. Ила също.
Ариа примигна при споменаването на майка й. Родителите й се бяха разделили през есента и двамата бяха завързали нови връзки. Откакто Ила започна да се среща с Ксавие, развратен художник, който се беше нахвърлил на Ариа, тя избягваше майка си. Баща й определено имаше право, но тя вече беше твърде затънала в разследването, за да се откаже изведнъж.
— Ако си излееш душата, ще се почувстваш по-добре — каза Байрън, след като Ариа не отговори, и намали музиката.
Подминаха една ферма, в която се разхождаха шест упорити бели лами алпака, след това — край „Уауа“. Трябва да спрете да повтаряте, че сте видели Алисън, отекна в съзнанието й гласът на Уайлдън. Нещо в него не спираше да я тревожи. Той звучеше толкова… агресивно.
— Не съм сигурна какво видяхме — призна тя с тих глас. — Ще ми се да вярвам, че просто сме се нагълтали с твърде много пушек и това е. Но какви са шансовете всички едновременно да видим Али, която прави едно и също нещо? Не е ли твърде странно?
Байрън включи мигача и премина в дясното платно.
— Странно е. — Той отпи кафе от чашата си. — Помниш ли как преди няколко месеца ме попита дали призраците могат да пращат есемеси?
Ариа си спомняше смътно за този разговор, но определено беше разговаряла за това с Байрън, след като старият А. беше изпратил първото си послание. Преди тялото на Али да бъде открито в задния им двор, Ариа дълго време се беше чудила дали призракът на приятелката й не изпраща тези есемеси от отвъдното.
— Някои хора вярват, че мъртвите не могат да намерят покой, докато не предадат някакво важно послание. — Байрън спря на светофара зад една тойота приус, на чиято броня беше залепен стикер „ТИ ГОНИШ!“.
— Какво искаш да кажеш? — сепна се Ариа.
Минаха покрай Часовниковата кула, скъп жилищен комплекс със собствен голф клуб, и малкия градски парк. Неколцина смелчаци, облечени с дебели анораци, разхождаха кучетата си. Байрън издиша шумно през носа си.
— Просто искам да кажа, че… смъртта на Алисън е загадка. Арестуваха убиеца й, но всъщност никой не знае какво точно е станало. А вие, момичета, сте били точно на мястото, където Алисън е намерила смъртта си. Години наред тялото й е лежало там.
Ариа протегна ръка, взе чашата с кафе на баща си и отпи от нея.
— Да не би да казваш, че… сме видели призрака на Али?
Байрън сви рамене и зави надясно. Навлязоха в алеята на „Роузууд дей“ и се наредиха на опашка след колоната от автобуси.
— Може би.
— И смяташ, че тя иска да ни каже нещо? — попита недоверчиво Ариа. — Значи и ти не вярваш, че Иън го е направил?
Байрън поклати енергично глава.
— Не, не казвам такова нещо. Просто понякога определени неща не могат да бъдат обяснени по рационален начин.
Призрак. Като че ли баща й повтаряше хипарските приказки на Мередит. Но когато Ариа погледна към профила му, покрай устата му се бяха образували дълбоки бръчки. Веждите му бяха събрани и той отново се чешеше по врата. Явно говореше сериозно.
Тя се завъртя рязко към Байрън, изпълнена с милион въпроси. Защо призракът на Али е тук? Какво е недовършеното й дело? И как би трябвало да постъпи сега Ариа?
Но преди да успее да каже нещо, някой рязко почука по вратата й. Едва сега се усети, че вече са стигнали до входа на училището. Около колата се бяха събрали трима репортери, правеха снимки и притискаха лица към прозореца.