— Някой се опитва да ме убие — каза тя. След което се разпадна в купчина пепел.
Али беше някъде там. Но… тогава чие тяло беше намерено в ямата? И защо Уайлдън настояваше, че изследваното ДНК е на Али, когато всъщност не беше? Явно някой беше подпалил гората, за да скрие нещо. Уайлдън може и да имаше алиби за началото на пожара, но можеше ли да докаже, че касовата бележка от аптеката е негова? А и не беше ли твърде подозрително, че тя веднага се оказа на разположение? Емили се сети за полицейската кола, която беше зърнала да се прокрадва покрай дома на семейство Хейстингс в нощта на пожара, сякаш някой не искаше да бъде забелязан. Тогава Уайлдън не беше там… или пък беше?
Тя влезе в кабинета по биология. Миришеше на обичайната смесица от газ за горене, формалдехид и течност за забърсване на флипчарта. Учителят й, господин Хайнц, още не се беше появил и учениците се бяха събрали около един чин в средата на стаята, разглеждайки нещо на един сребрист макбук. Когато Шон Ейкърд забеляза Емили, той пребледня и се отдръпна от тълпата. Лейни Айлър, една от приятелките на Емили от отбора по плуване, я забеляза втора и започна да отваря и затваря уста като риба.
— Лейни? — Сърцето на Емили се разтуптя. — Какво има?
Лицето на приятелката й смени няколко изражения. След миг колебание тя посочи лаптопа.
Емили пристъпи към него. В стаята настъпи тишина и тълпата се раздели. На екрана проблесна уебстраницата на местните новини. ГОРКИТЕ СЛАДКИ ЛЪЖКИНИ, гласеше текстът под училищните фотографии на Емили, Ариа, Спенсър и Хана. Малко по-надолу имаше размазана снимка на момичетата в болничната стая на Спенсър. Те се бяха събрали около леглото й и разговаряха угрижено.
Пулсът на Емили се ускори. Стаята на Спенсър се намираше на втория етаж, как бяха успели папараците да направят тази снимка?
Погледът й се спря върху новия им прякор. Малки сладки лъжкини. Две хлапета зад гърба й се разхилиха. Мислеха си, че това е смешно. Мислеха за Емили като за някакъв виц. Тя отстъпи назад, като едва не се блъсна в Бен, бившето й гадже от отбора по плуване.
— Май ще трябва да внимавам с теб, малка лъжкиньо — подразни я той и се ухили.
Това беше краят. Без повече да погледне съучениците си, тя избяга от стаята и хукна към тоалетната, скърцайки с гумените си подметки по полирания под. За неин късмет там нямаше никой. Въздухът миришеше на цигари, а водата от единия кран звучно се окапваше в синия умивалник. Емили се облегна на стената, като дишаше накъсано. Защо се случваше всичко това? Защо никой не й вярваше? Когато в събота вечер видя Али в гората, сърцето й се изпълни с радост. Приятелката й се беше върнала! Приятелството им щеше да се поднови. А след това, след едно мигване на окото, Али отново изчезна и всички решиха, че Емили си измисля. Ами ако тя наистина беше някъде там, наранена и изплашена? Възможно ли беше Емили да е единственият човек, който иска да й помогне?
Тя наплиска лицето си със студена вода, опитвайки се да си поеме дъх. Внезапно телефонът й изпиука и звукът отекна силно сред високите стени на тоалетната. Емили подскочи и побърза да свали раницата от рамото си. Телефонът й се намираше в предния й джоб. Имате 1 ново съобщение, пишеше на екрана.
Сърцето й потъна в петите. Тя бързо се огледа, очаквайки да зърне чифт очи, които я наблюдават от помощното помещение, чифт крака, които се подават под вратата. Но тоалетната беше празна. Дишането й се ускори, когато погледна към екрана.