Тогава, през лятото между шести и седми клас, Али изчезна от лицето на земята за две седмици. Всеки път, когато Емили звънеше на мобилния й телефон, тя биваше прехвърлена на гласова поща. Всеки път, когато се обадеше в дома на Али, попадаше на телефонен секретар. Но въпреки това семейство Дилорентис си бяха вкъщи — когато веднъж Емили мина с колелото си покрай къщата им, тя видя господин Дилорентис да мие колата си отпред, а майката на Али да плеви градината. Тя реши, че Али й е сърдита, въпреки че не можеше да разбере защо. Не можеше да говори за това и с другите си приятелки. Спенсър и Хана бяха на почивка със семействата си, а Ариа беше на арт-лагер във Филаделфия.
Две седмици по-късно Али изведнъж се появи.
— Къде беше? — поиска да знае Емили.
— Избягах! — изчурулика Али. Когато Емили не отвърна нищо, тя се засмя. — Шегувам се. Ходих в Поконос с леля Джиада. Там мобилните телефони нямат обхват.
Емили отново погледна към табелата. Колкото и да не се доверяваше на инструкциите на А. — все пак той ги беше подвел да си мислят, че Уайлдън и Джейсън са убили Али, при положение, че тя все още беше жива — едно кратичко изречение не й излизаше от главата: Какво би направила, за да я намериш? Тя би направила всичко, разбира се.
Емили си пое дълбоко дъх и се изкачи по стълбите към входната врата. Въпреки че навън беше ужасен студ, на простора висяха няколко ризи, които изглеждаха полузамръзнали. От комина се виеше дим, а в задния двор поскръцваше една голяма вятърна мелница. В студения въздух се усещаше миризмата на току-що опечен хляб.
Емили погледна през рамо с присвити очи към замръзналата царевична нива, която се простираше докъдето й стигаше погледът. Дали А. я наблюдаваше точно в този миг? Тя вдигна ръка и почука три пъти по вратата. Моля те, нека Али е вътре, помисли си тя.
Първо се чу скърцане, после удар. През задната врата изхвърча някаква фигура и хукна през царевичната нива, без да се обръща. Приличаше й на момче на нейната възраст, облечено с дебело яке, дънки и маратонки на синьо-червени райета.
Сърцето на Емили затупка силно. Миг по-късно вратата се отвори. На прага застана едно момиче. Беше облечено в същата рокля като Емили, а кестенявата й коса беше прибрана на кок. Устните й бяха много червени, сякаш допреди миг са били целувани. Тя огледа безмълвно Емили и присви презрително очи. Емили въздъхна разочаровано.
— Ъ-ъ-ъ, казвам се Емили Столцфус — каза тя, използвайки името, което А. беше вписал в бележката си. — Идвам от Охайо. Ти ли си Люси?
Момичето изглеждаше разтревожено.
— Да — отвърна бавно то. — Да не си дошла за сватбата на Мери този уикенд?
Емили примигна. А. не й беше казал нищо за сватба. Възможно ли е новото амишко име на Али да е Мери? Може би я бяха накарали насила да се омъжи и А. беше изпратил Емили тук, за да я спаси. Но билетът за връщане на Емили беше за петък следобед, в същия ден, когато църковната групичка се връщаше от Бостън. Нямаше как да остане за съботната сватба, без да събуди подозренията на родителите си.
— Ами-и-и, дойдох да помогна в приготовленията — каза тя, надявайки се, че не е прозвучало твърде глупаво.
Люси се загледа в нещо зад гърба й.
— Ето я и Мери. Искаш ли да я поздравиш?
Емили се обърна, но момичето беше много по-малко и по-набито от онова, което Емили беше видяла преди един ден в гората. Черната му коса беше прибрана назад в опънат кок и разкриваше бузестото личице.
— Ъ-ъ-ъ, може и по-късно — отвърна мрачно Емили, а сърцето й се блъскаше в гърдите й. Тя се обърна към Люси и огледа лицето й. Устните й бяха стиснати здраво, сякаш се опитваше да преглътне някаква тайна.
Люси отвори вратата по-широко и пусна Емили вътре. Влязоха в дневната. Тя представляваше голяма квадратна стая, осветена само от газовия фенер в ъгъла. Покрай стените бяха подредени ръчно изработени дървени столове и маси. На лавиците за книги стояха един буркан с целина и голяма, изтъркана от четене Библия. Люси влезе в стаята и изгледа внимателно Емили.