— Къде живееш в Охайо?
— Ъ-ъ-ъ, близо до Кълъмбъс — отвърна Емили; беше казала първия град в Охайо, за който се сети.
— О! — Люси се почеса по главата. Това явно беше приемлив отговор. — Пастор Адам ли те изпрати при мен?
Емили преглътна тежко.
— Да? — предположи тя. Чувстваше се като актриса в пиеса, която не беше прочела скрипта.
Люси изцъка с език и погледна през рамо към задната врата.
— Винаги си мисли, че подобни неща ще ме накарат да се почувствам по-добре — изрече тя с леден глас.
— Моля? — Емили се изненада колко раздразнена изглеждаше Люси. Тя си мислеше, че амишите са винаги спокойни и сдържани.
Люси махна със слабата си, бледа ръка.
— Не, аз съжалявам. — Тя се обърна и тръгна по дългия коридор. — Ще спиш в леглото на сестра ми — каза сухо тя, въвеждайки Емили в една малка спалня. Вътре имаше две еднакви легла, покрити с пъстроцветни, ръчно изтъкани одеяла. — Онова вляво.
— Как се казва сестра ти? — попита Емили, оглеждайки голите бели стени.
— Лий. — Люси удари с юмрук по възглавницата.
— Къде е тя сега?
Люси удари още по-силно. Гърлото й изгъргори и тя се обърна с гръб към Емили, сякаш беше направила нещо срамно.
— Тъкмо се канех да доя кравите. Хайде.
След тези думи тя излезе от стаята. Емили я последва след минутка, промъквайки се през подобните на лабиринт в заешка дупка коридори и стаи. Надникваше във всяка стая, надявайки се да зърне Али в някоя от тях, седнала в люлеещ се стол, поставила показалец на устните си, или свита край някое бюро, притиснала колене към гърдите, си. Най-накрая прекосиха голямата, светла кухня, която миришеше ужасно на мокра вълна и Люси я поведе през задната врата към огромния, проветрив хамбар. Кравите стояха в отделенията си и махаха лениво с опашки. Щом зърнаха момичетата, няколко от тях измучаха силно.
Люси подаде на Емили една метална кофа.
— Ти започни отляво. Аз ще тръгна отдясно.
Емили запристъпва от крак на крак. Досега никога не беше доила крава, нито дори през есента, когато беше изпратена при леля си и чичо си в Айова. Люси вече беше започнала да дои първото животно от своята страна. Без да знае какво да прави, Емили се приближи до най-близката до вратата крава, пъхна кофата под вимето й и се наведе под нея. Едва ли щеше да е голяма философия, нали? Но кравата беше огромна, със силни крака и мощна като на камион задница. Дали кравите ритаха като конете? Ами ако хапеха?
Тя изпука кокалчетата на пръстите си, оглеждайки останалите отделения. Ако в следващите десет секунди някоя крава измучи, всичко ще бъде наред, помисли си тя, уповавайки се отново на играта на суеверия, която си беше измислила за подобни напрегнати ситуации. После преброи до десет наум. Не последва нито едно измучаване, въпреки че се чу звук, който подозрително напомняше пръдня.
— Кхм.
Емили подскочи. Люси се бе изправила зад нея и я гледаше втренчено.
— Доила ли си някога крава? — попита тя.
— Ъ-ъ-ъ… — Емили се зачуди какво да отговори. — Ами, не. Там, откъдето идвам, всеки има специфични задължения. В моите не влиза доенето на крави.
Люси я изгледа така, сякаш никога не беше чувала нещо подобно.
— Докато си тук, ще трябва да го правиш. Не е трудно, просто дърпаш и стискаш.
— Ами, добре — заекна Емили и се обърна към кравата. Вимето се разлюля. Тя докосна едната цицка; беше грапава и пълна. Когато стисна, млякото шурна към кофата. Цветът му беше странно пепеляв, въобще не приличаше на млякото, което майка й купуваше от магазина.
— Много добре — каза Люси, застанала до нея. На лицето й беше изписано странно изражение. — А между другото, защо говориш на английски?
Очите на Емили се насълзиха от острата миризма на сено. Че амишите не говореха ли на английски? Предишната вечер прочете всички статии за тях в уикипедия, като се опитваше да запамети колкото се може повече информация — как така не беше намерила нищо за това? Защо А. не й беше споменал нищо?
— Във вашата общност не говорите ли пенсилвански холандски? — попита озадачено Люси.
Емили нервно нагласи вълнената си шапка. Пръстите й миришеха на сурово мляко.
— Амиии… не. Ние сме доста прогресивни.
Люси изумено поклати глава.
— Леле. Каква си късметлийка. Трябва да си разменим местата. Ти ще останеш тук, а аз ще ида там.
Емили се засмя нервно и леко се отпусна. Може би Люси не беше чак толкова лоша. Може би амишката общност не беше чак толкова зле — тук поне беше спокойно, без излишни драми. Но в същото време сърцето й се сви от разочарование. Изглежда Али не се криеше на това място; защо тогава А. я беше изпратил тук? За да я направи на глупачка? Да я разсее за малко? Да я прати за зелен хайвер?