Спенсър впери поглед в майка си, без да продума. Някой в кухнята изпусна табла с чинии, но тя не помръдна.
Госпожа Хейстингс протегна ръка и докосна Спенсър.
— Надявам се, че това не те е натоварило допълнително. Просто исках да знаеш истината.
— Не — отвърна Спенсър прегракнало. — Това обяснява много неща. Радвам се, че ми каза. Но защо не се върна в университета, след като Мелиса порасна?
— Просто… — Госпожа Хейстингс сви рамене. — Искахме второ дете… и се оказа, че подходящият момент е отминал. — Тя се наведе напред. — Моля те, не казвай на Мелиса. Знаеш колко е чувствителна. Ще се притесни, че не съм я искала.
Вътрешно Спенсър почувства лекичък гъдел на доволство. Значи тя е била дъщерята, която са искали… а Мелиса е тази, която се е появила неочаквано.
И може би това беше тайната, за която говореше А., въпреки че тя нямаше нищо общо с Али или с това, че госпожа Хейстингс не я харесва. Но когато Спенсър протегна ръка да си вземе хлебче, в съзнанието й изникна една дребна, забравена подробност от нощта, когато Али изчезна.
След като Алисън ги заряза в хамбара, Спенсър и останалите решиха да се приберат по домовете си. Емили, Хана и Ариа се обадиха на родителите си да дойдат да ги вземат, а Спенсър се прибра вкъщи и отиде право в стаята си. Телевизорът на долния етаж работеше — Мелиса и Иън бяха в бърлогата, — но родителите й не се виждаха никъде. Това беше доста странно, защото те не позволяваха на Мелиса и Спенсър да остават сами с момчета в къщата.
Спенсър се беше пъхнала под шалтето си, отчаяна от безславния завършек на вечерта. По-късно се събуди от нещо. Когато излезе в коридора и надникна през парапета, тя видя две фигури във фоайето. Едната беше Мелиса, все още облечена със сивия пуловер с прилеп ръкав и с черната копринена лента за глава. Тя си шушукаше нещо с господин Хейстингс. Спенсър не можа да чуе какво си приказват, разбра само, че Мелиса е ядосана, а баща й се опитва да се оправдае. В един момент Мелиса дори изписка отчаяно.
— Не ти вярвам — каза тя. Баща й отвърна нещо, което Спенсър не можа да разбере. — Къде е мама? — попита Мелиса с нарастваща истерия в гласа. — Трябва да я намерим! — Те тръгнаха към кухнята, а Спенсър побърза да се прибере в стаята си и затвори вратата.
— Спенс?
Тя подскочи от изненада. От другата страна на масата я гледаше майка й. Когато Спенсър наведе поглед надолу към ръцете си, с които стискаше чашата, тя осъзна, че те трепереха неконтролируемо.
— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.
Спенсър отвори уста да отговори, но бързо ги затвори. Това истински спомен ли беше, или сън? Майка й наистина ли беше изчезнала онази нощ? Все пак звучеше невероятно тя да е видяла убиеца на Али. Ако беше така, тя веднага щеше да изтича в полицията. Не беше чак толкова безсърдечна — или неспазваща закона. А и защо й е трябвало да прикрива нещо такова?
— Къде се беше отнесла? — попита госпожа Хейстингс и леко наведе глава настрани.
Спенсър стисна здраво омекналите си длани. След като са решили да бъдат откровени една с друга, то тя би трябвало да говори за това.
— Аз… Просто си мислех за нощта, когато Али изчезна — изтърси тя.
Госпожа Хейстингс въртеше двукаратовата диамантена обеца на дясното си ухо, осъзнавайки постепенно какво е казала дъщеря й. Изведнъж се намръщи. Бръчките около устата й се очертаха още повече, като изсечени с длето. Тя сведе очи към чинията си.
— А ти добре ли си? — попита бързо Спенсър със свито гърло.
Госпожа Хейстингс се усмихна напрегнато.
— Това беше ужасна нощ, скъпа. — Гласът й спадна с една октава. — Нека повече не я споменаваме.
След което се обърна и махна на сервитьорката да вземе поръчките им. Когато поиска азиатска пилешка салата със сусамов дресинг, майка й изглеждаше достатъчно безгрижна, но Спенсър не можа да не забележи, че тя е стиснала здраво ножа с дясната си ръка, и бавно прокарва показалец по острието му.
12.
Дори лудницата си има елит
Хана стоеше в ресторанта на „Убежището в Адисън-Стивънс“, а в подноса й димеше печено пиле с варени зеленчуци. Заведението представляваше голяма, квадратна стая с дървен под с меднозлатист цвят, малки масички, блестящо черно пиано „Стейнуей“ до стената и големи панорамни прозорци, които гледаха към блещукащата на слънцето поляна. По стените висяха абстрактни картини, а прозорците имаха сиви плюшени завеси. На малка маса в дъното стояха две скъпо изглеждащи машини за капучино, висок диспенсър от неръждаема стомана, който предлагаше всички възможни видове газирани безалкохолни напитки и подноси, отрупани с божествено изглеждащи шоколадови кексчета, лимонови целувки и бисквити с карамел. Не че Хана въобще щеше да си вземе десерт. Тукашният готвач може и да е печелил наградата „Джеймс Биърд“, но последното нещо, от което се нуждаеше сега, бяха още пет килограма към теглото й.