Не можеше да не признае, че първият ден в психото въобще не мина зле. Първите няколко часа прекара в гледане на гипсовите отливки на тавана, като разсъждаваше за скапания си живот. След това в стаята влезе една сестра и й подаде хапче, което приличаше на бонбонче „Тиктак“. Оказа се, че това е „Валиум“, който можеше да взема когато си поиска.
След това имаше среща със своята терапевтка, д-р Фостър, която обеща, че ще се свърже с Майк и ще му обясни, че на Хана й е позволено да се обажда по телефона или да праща имейли само в неделя следобед, за да не си мисли той, че тя го пренебрегва. Освен това д-р Фостър й каза, че по време на сеансите може да не говори за Али, А. или Мона, ако не иска. И най-накрая терапевтката отново повтори, че никое от момичетата на нейния етаж не знае коя е Хана — повечето от тях са тук от толкова дълго време, че дори не са чували за А. и Али.
— Докато си тук, няма нужда да мислиш за тези неща — каза д-р Фостър, като потупа Хана по ръката. И всичко това запълни целия й терапевтичен час. Точка.
Сега беше време за обяд. Всички от момичешкото крило се бяха събрали по тройки и четворки около масите. Повечето пациенти носеха болнични престилки или фланелени пижами, косите им бяха разбъркани, лицата без грим, ноктите без лак. Забелязваха се обаче и няколко маси, на които седяха красиви момичета с тесни дънки, дълги туники и меки кашмирени пуловери, с блестящи коси и тен. Но нито една от тях не забеляза Хана, нито я покани да седне при тях. Всички те като че ли гледаха през нея, сякаш тя бе двуизмерен образ, нарисуван на стената.
Докато Хана стоеше на вратата и пристъпваше от крак на крак, тя изведнъж усети как се пренася в закусвалнята на „Роузууд дей“ в първия ден на шести клас. Шестокласниците официално бяха част от средното училище, което означаваше, че обядват заедно с учениците от седми и осми клас. Тогава Хана застана на вратата точно както сега, пожелавайки си да е красива и слаба, и достатъчно популярна, за да седи до Наоми Циглър и Алисън Дилорентис. Тогава Райли Улфи се блъсна в лакътя й и спагетите болонезе на Хана се разпиляха по пода и обувките й. И днес още можеше да чуе пискливия смях на Наоми, сдържаното хихикане на Али и апатичното и неискрено „извинявай“ на Райли. Хана беше избягала от закусвалнята, обляна в сълзи.
— Извинявай?
Хана се обърна и видя ниско, набито момиче с матова кафява коса и скоби на зъбите. Можеше да я помисли за дванайсетгодишна, ако не бяха огромните й гърди. Суичърът й с пъпешов цвят прилепваше плътно към тях, правейки ги да изглеждат като пъпеши. С внезапен пристъп на тъга Хана се сети за Майк. Той сигурно щеше да пусне някоя шегичка за гърдите й.
— Нова ли си тук? — попита момичето. — Изглеждаш така, сякаш си се изгубила.
— Ъ-ъ-ъ, да. — Хана внезапно усети бабешката миризма на сироп за кашлица, която като че ли се носеше от момичето, и сбърчи нос.
— Аз съм Тара. — Докато говореше, момичето леко пръскаше слюнка.
— Хана — отвърна равнодушно Хана и отстъпи леко встрани, за да пропусне една санитарка, облечена в розова униформа.
— Искаш ли да седнеш при нас? Гадно е човек да се храни сам. Всички сме минали през това.
Хана наведе очи към лакирания дървен под, обмисляйки предложението. Тара не изглеждаше луда — само смотана. А просяците нямат право да избират.
— Ами добре — каза тя, опитвайки се да се държи учтиво.
— Страхотно! — Тара — и гърдите й — подскочиха въодушевено. Тя започна да лавира между масите, докато водеше Хана към четворката в дъното. Едно слабо като фиданка момиче с продълговато лице и бледа като на мъртвец кожа ровеше с вилицата си в чиния с обикновена юфка, а една дундеста червенокоска с ясно забележимо плешиво петно над дясното ухо дъвчеше стръвно царевично хлебче.
— Това са Алексис и Руби — обяви Тара. — А това е Хана. Тя е нова!