Алексис и Руби я поздравиха срамежливо. Хана им отвърна, чувствайки се все по-неспокойна. Толкова й се искаше да попита момичетата защо са тук, но д-р Фостър изрично подчерта, че диагнозите не трябва да се обсъждат, освен по време на частните сеанси или груповите терапии. Вместо това пациентите трябваше да се преструват, че са тук по собствено желание, сякаш са дошли на някакъв странен летен лагер.
Тара се настани до Хана и веднага се нахвърли върху впечатляващата купчина храна, която беше натрупала на подноса си. Беше си взела хамбургер, парче лазаня, зелен боб в масло и бадеми, и гигантски къшей хляб, голям колкото дланта на Хана.
— Значи днес беше първият ти ден, така ли? — бодро попита Тара. — Как ти се стори?
Хана сви рамене, като се питаше дали момичето няма проблем с огромния си апетит.
— Малко ми е скучно.
Тара кимна, дъвчейки с отворена уста.
— Знам. И лишаването от интернет е много гадно. Не можеш нито да влезеш в Туитър, нито в блога си. Имаш ли си блог?
— Не — отвърна Хана, като едва се сдържа да не се изсмее. Блоговете бяха за хора, които нямаха личен живот.
Тара отново напълни устата си с храна. В ъгълчето на устната си имаше малък херпес.
— Ще свикнеш. Повечето хора тук са много мили. Има само две момичета, от които по-добре стой настрана.
— Те са истински кучки — обади се Алексис. Гласът й беше изненадващо дълбок за слабото тяло.
Другите момичета се захилиха цинично при думата „кучки“.
— Прекарват цялото си време в спа салона — каза Руби и завъртя очи. — И ден не минава, без да си направят маникюр.
Хана едва не се задави със салатата от броколи, убедена, че не е разбрала Руби правилно.
— Да не би да казваш, че тук има спа салон?
— Да, но се плаща допълнително. — Тара сбърчи нос.
Хана прокара език по зъбите си. Как така никой не й беше споменал за това? И на кого му пука, че се заплаща допълнително? За цялото лечение плащаше баща й. Така му се пада.
— Коя е съквартирантката ти? — попита Тара.
Хана побутна с крак под стола чантата си от шагренирана кожа.
— Още е съм я виждала. — Съквартирантката й не се беше прибирала в стаята си цял ден. Най-вероятно беше затворена в изолатора или някъде другаде.
Тара се усмихна.
— Е, можеш да останеш с нас. Страхотни сме. — Тя посочи с вилицата си към Алексис и Руби. — Измисляме си пиеси за болничния персонал и ги разиграваме в стаите. Обикновено Руби е в главната роля.
— Руби е родена за Бродуей — добави Алексис. — Много е добра.
Руби се изчерви и наведе глава. По лявата й буза бяха полепнали царевични зрънца. Хана имаше усещането, че единствената работа, която Руби може да получи на Бродуей, е касиерка в някой салон.
— Разиграваме и „Следващият топмодел на Америка“ — продължи Тара, нахвърляйки се върху лазанята.
Думите й направо пощуриха Алексис и Руби. Те запляскаха с ръце и запяха фалшиво тематичната песен на предаването.
— Искам да съм на върха! Нананана!
Хана се сви в стола си. Имаше усещането, че всички лампи в ресторанта са угасени, с изключение на онази, която висеше над тяхната маса. Две момичета от съседните маси се обърнаха и ги погледнаха.
— Вие се правите на модели? — попита със слаб глас тя.
Руби отпи от кока-колата си.
— Не съвсем. Общо взето правим комбинации от дрехите си и после обикаляме наперено по коридора, все едно е моден подиум. Тара има страхотни дрехи. Има и чанта от „Бърбери“!
— Фалшива е — призна си Тара. — Мама ми я купи от Чайнатаун в Ню Йорк. Но изглежда абсолютно като истинските.
Хана усети как жаждата й за живот постепенно изтича през порите на краката й. Тя забеляза две медицински сестри, които разговаряха близо до масата с десертите и изпита огромно желание на мига да си изпроси от тях двойна доза валиум.
— Сигурна съм, че е така — излъга тя.
Внезапно погледът й беше привлечен от едно русо момиче, което ги наблюдаваше отстрани. То имаше царевично руса коса, бледа, прекрасна кожа и съблазнително излъчване. Хана изведнъж потрепери. Али?
Тя се вгледа по-добре и установи, че лицето на момичето е по-закръглено, очите й са зелени, а не сини, и чертите й са по-остри. Хана въздъхна от облекчение.
Но момичето изведнъж се устреми към тяхната маса, като лавираше гъвкаво между масите. На лицето й беше изписана същата усмивка, каквато използваше Али, когато се канеше да се подиграе на някого. Хана огледа унило събеседничките си. После прокара ръце по хълбоците си, почти вцепенена от панически ужас. Дали краката й не изглеждаха по-дебели от обичайното? Защо косата й беше толкова изтощена и разрошена? Сърцето й затупка лудо. Ами ако изведнъж си беше възвърнала някогашния си смотан вид само от близостта на тези загубенячки? Ами ако отново имаше двойна гуша и дебел гръб, ами ако зъбите й отново се бяха изкривили? Хана нервно протегна ръка към хляба в панерчето на масата. Тъкмо се канеше да го пъхне в устата си, когато се сепна ужасена. Какво правеше, за Бога? Великолепната Хана никога не ядеше хляб.