— Опа — рече Ноъл.
— Извинявай. — Ариа и отдръпна ръка. Бузите й пламнаха.
Ноъл облегна лакти на масата.
— Как само се изнесе вчера от сеанса. Всичко ли е наред?
Ариа бързо пъхна един кракер в устата си и задъвка усърдно, за да не се налага да отговаря.
— Оня медиум беше голям шарлатанин — додаде Ноъл. — Напразна загуба на двайсет долара.
— Аха — промърмори Ариа, докато дъвчеше замислено. Тя е много тъжна, беше казал Икуинокс медиума. Може и да беше шарлатанин, но ако тази част си беше чистата истина? Госпожа Дилорентис го беше подхвърлила в деня, след като Али изчезна. През последните двайсет и четири часа Ариа беше връхлитана от разбъркани спомени за Алисън. Като онзи път, скоро след като станаха приятелки, когато Али покани Ариа заедно с нея и майка й в новата им вила край Поконос; баща й и Джейсън останаха в Роузууд. Къщата представляваше голяма, разхвърляна сграда с веранда, стая за игри и скрита стълба, която водеше от едната задна спалня до кухнята. Една сутрин, когато Ариа си играеше сама на тайната стълба, тя чу шепот през стените.
— Чувствам се толкова виновна — каза Али.
— Не трябва — отвърна твърдо майка й. — Вината не е твоя. Нали знаеш, че така е най-добре за семейството.
— Но… онова място. — В гласа на Али се усети отвращение. — Толкова е… тъжно.
Поне така й се стори, че чу. След това Али снижи още повече гласа си и Ариа не можа да чуе нищо друго.
Според дневника, който Емили беше открила в „Радли“, Джейсън беше започнал да посещава клиниката точно по времето, когато Ариа, Али и останалите бяха станали приятелки. Може би мястото, за което говореше Али в разговора с майка си, беше тъкмо „Радли“. Може би Али чувстваше вина, че Джейсън е там. Може би окончателното решение да бъде изпратен там беше нейното. Колкото и да не й се искаше да вярва, че Али и Джейсън са имали проблеми, може би наистина беше така.
Тя усети погледа на Ноъл върху себе си. Той очакваше отговор. Не му беше сега времето да си мисли за това, особено след като Ноъл беше тук.
— Призраци, които общуват с нас от отвъдното, не съществуват — обяви тя, цитирайки точно думите на Спенсър.
Ноъл я погледна раздразнено, сякаш Ариа му беше казала, че такова нещо като лакрос не съществува. Той се размърда и тя усети пикантния му дезодорант с горски аромат. Той се оказа изненадващо приятен.
— Ами ако Али има да ти каже нещо? Наистина ли си готова да се откажеш?
Ариа го погледна подозрително и плесна с ръка по масата.
— На теб какво ти пука? Някой те прати да ме подпитваш? Или това е просто някоя гадна шегичка, за да ме изложиш?
— Не! — Ноъл зяпна от изненада. — Разбира се, че не!
— Тогава защо се появи на сеанса? Момчета като теб не се занимават с такива неща.
Ноъл наведе глава.
— Какво имаш предвид под момчета като мен?
Мередит тресна вратата на горния етаж и цялата сграда се разтресе. Всъщност Ариа не беше споделяла с никого, че нарича момчетата като Ноъл „типични роузуудски момчета“ — нито на родителите си, нито на приятелките си и със сигурност на нито едно типично роузуудско момче.
— Ами ти изглеждаш толкова… изискан — избухна тя. — Толкова издокаран.
Ноъл се облегна на една купчинка бебешки каталози, тъмната му коса падна над очите. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, сякаш се канеше да каже нещо и най-накрая вдигна глава.
— Хубаво, така е — аз не ходя на сеансите заради „Лед Цепелин“. — Той я стрелна с поглед, след това се втренчи в чашата си така, сякаш ледените кубчета съдържаха бъдещето му. — Преди десет години, когато бях на шест, брат ми се самоуби.
Ариа примигна, хваната неподготвена. Тя си мислеше, че Ноъл има двама братя, Ерик и Престън. Те бяха дежурното присъствие на всички купони в дома на семейство Кан, нищо че и двамата вече учеха в колеж.
— Не разбирам.
— Брат ми Джаред. — Ноъл внимателно нави най-горния каталог на руло. — Той беше много по-голям. Родителите ми вече не говорят много за него.
Ариа се вкопчи в ръба на очуканата маса. Ноъл е имал още един брат?
— Как се случи това?
— Ами, родителите ми бяха излезли — обясни Ноъл. — Джаред остана да ме гледа. Играехме „Мист“, компютърната игра, но взе да става късно и аз заклюмах. Джаред, изглежда, не искаше да ме слага да си лягам, но най-накрая го направи. Когато малко по-късно се събудих, се чувствах… странно. В къщата беше много тихо. Станах и тръгнах по коридора. Вратата на стаята на Джаред беше затворена и аз почуках, но той не отговори. Тогава просто влязох. И… — Ноъл потрепери и пусна каталога. Той падна на масата и се отвори на страница със снимката на русо, ухилено бебе в червен люлеещ се стол. — Той беше там.