Без да знае какво да каже, тя докосна ръката на Ноъл. Той не я отдръпна.
— Беше се… нали се сещаш. Обесил. — Ноъл затвори очи. — В първия момент не разбрах какво виждам. Мислех, че просто си играе, може би ме наказва заради това, че не останах с него да играем „Мист“. После родителите ми се прибраха и останалото не го помня.
— Господи — прошепна Ариа.
— Следващата година щеше да учи в „Корнел“. — Гласът на Ноъл се пречупи. — Беше отличен баскетболист. Животът му изглеждаше… страхотен. Като че ли родителите ми също не го бяха очаквали. Нито братята ми или приятелките му. Никой.
— Съжалявам — прошепна Ариа. Тя се чувстваше като безчувствена, лицемерна кучка. Кой да предполага, че Ноъл пази такава ужасна тайна? А тя си мислеше, че той просто иска да й се подиграе. — Някога успявал ли си да поговориш с него на сеансите?
Ноъл завъртя в ръцете си солничката във форма на жаба.
— Не. Но не спирам да опитвам. Разговарям много с него в гробищата. Това като че ли ми помага.
Лицето на Ариа се сгърчи.
— Опитах се да направя същото с Али, но винаги се чувствам много странно. Сякаш разговарям със себе си.
— Не мисля така — възрази Ноъл. — Според мен тя те чува.
На горния етаж изръмжа прахосмукачка и таванът над главите им затрепери. Ариа и Ноъл застинаха за миг, заслушани. Пронизващите му зелени очи срещнаха нейните.
— Ще запазиш ли това в тайна? Ти май си единственият човек, който го знае.
— Разбира се — отвърна бързо Ариа, без да сваля очи от него. Като че ли той въобще не изглеждаше притеснен от това, че го беше накарала да излее душата си.
Когато най-после наведе очи, Ариа осъзна, че ръката й все още докосваше неговата. Тя бързо се отдръпна, чувстваше се ужасно объркана. Ноъл продължаваше да я гледа. Сърцето й заби лудо. Тя нервно завъртя сребърното синджирче на врата си. Ноъл се наведе към нея, все по-близо и по-близо, докато тя не усети дъха му на шията си. Той ухаеше на черен карамел, един от любимите бонбони на Ариа. Тя затаи дъх в очакване.
Но тогава, сякаш изведнъж пробудил се от дълбок сън, Ноъл се дръпна назад, грабна чашата си от масата и се изправи.
— Ще ида да потърся Майк. До скоро.
Махна й с ръка и излезе в коридора. Ариа притисна студената си чаша към челото. За миг си беше помислила, че Ноъл ще я целуне. И за нейна огромна изненада, тя донякъде го беше очаквала с нетърпение.
14.
Дори добрите момичета си имат тайни
Същата сряда вечерта Емили прекосяваше полето зад къщата на Люси, понесла в ръка кофа с вода за животните в хамбара. Вятърът я брулеше по лицето и караше очите й да сълзят. Две къщи в далечината вече бяха запалили фенерите над входните си врати, а по калната пътека се влачеше един кон, впрегнат в двуколка. Закаченият на задната й дъска светлоотражателен триъгълен знак блестеше.
— Благодаря — извика Люси, която бързаше да я настигне. Тя също носеше кофа с вода. — След това остава само да почистим подовете в къщата на Мери за сватбената церемония в събота.
— Добре — каза Емили. Тя не посмя да попита защо Мери ще се жени вкъщи, а не в църквата. Това сигурно беше поредната амишка традиция, която би трябвало да знае.
Денят им беше ужасно зает — работата във фермата започваше рано сутрин, след това прекараха няколко часа в единствената стая на училището, където четяха пасажи от Библията и помагаха на малките деца да научат азбуката, а после помагаха на майката на Люси да приготви вечерята. Господин и госпожа Зуук, родителите на Люси, изглеждаха като типични амиши от „Нешънъл джиографик“ — бащата имаше дълга, рошава, посивяла брада без мустаци и носеше черна шапка, а лицето на майка й беше строго и без грим, и тя почти не се усмихваше. Въпреки това те изглеждаха много мили и грижовни — и въобще не заподозряха, че Емили се преструва. А и дори да я бяха усетили, не го показаха с нищо. Но въпреки всичката работа, която й се струпа на главата, Емили не спираше да търси навсякъде следи за присъствието на Али. Но никой в къщата не спомена име, което дори малко да наподобява Алисън, нито пък говореха за някакво изчезнало момиче от Роузууд.