Пъхна обратно снимката и започна да разглежда фотографиите на студентите по право. Веднага намери баща си. Той изглеждаше почти по същия начин, както сега, само лицето му нямаше толкова много бръчки и косата му беше по-гъста и по-дълга. Спенсър си пое дълбоко дъх и отвори годишника на буквата М, проверявайки за Макадъм, моминското име на майка й. Намери я почти веднага, със същата права руса коса, подстригана до брадичката, и широка, ослепителна усмивка. Върху снимката й се забелязваше избеляла кръгла следа от оставена чаша за кафе, сякаш бащата на Спенсър беше отворил годишника на тази страница и в продължение на часове беше гледал майка й.
Значи беше вярно — тя наистина е била студентка в Йейл.
Спенсър започна безцелно да прелиства страниците. Първокурсниците се усмихваха толкова ентусиазирано, все още нямаха никаква представа какво ще бъде в университета. Изведнъж нещо в ума й прещрака. Тя прочете още веднъж името на един студент, след това огледа снимката му. От нея я гледаше млад мъж със светла коса и зловещо познат закривен, голям нос. Али често обичаше да казва, че ако беше наследила носа му, щеше веднага да отиде при пластичен хирург и да го оправи.
Пред очите на Спенсър заплуваха петна. Това сигурно беше поредната халюцинация. Тя отново провери името на студента. И после още веднъж. Кенет Дилорентис. Това беше бащата на Али. Бийп!
Албумът падна от ръцете й. Телефонът, който лежеше в джоба на жилетката й, завибрира. Усетила внезапно, че някой я наблюдава, Спенсър погледна навън през прозореца на бащиния й кабинет. Дали й се беше счуло или някой наистина се изсмя? Онова зад оградата човек ли беше? Тя отвори телефона си с разтуптяно сърце.
Струва ти се невероятно, а? Защо не прегледаш отново диска на баща си… започни с Дж. Няма да повярваш какво има там.
16.
И кралиците имат крака
Хана и Айрис седяха в кафенето на „Убежището в Адисън-Стивънс“. На масата пред тях имаше две кафета лате, домашно приготвен йогурт и чаши с прясно изцеден плодов сок. Определено бяха заели най-добрата маса — не само беше далеч от стаята на сестрите, но им осигуряваше и прекрасен изглед през прозореца към готиния градинар, който енергично разчистваше снега от алеята, облечен в плътно прилепнала термо риза с дълги ръкави.
Айрис смушка Хана.
— О, Боже! Тара яде бубенки!
Хана се обърна. Тара, която седеше заедно с Алексис и Руби на същата маса, както и предишния път, пъхна една черничева бубонка в устата си.
— Пфу! — възкликнаха в един глас Хана и Айрис. Незнайно по каква причина тук бубонките се наричаха „бубенки“ и яденето им се смяташе за голяма издънка.
Тара спря да се храни и им се усмихна.
— Здрасти, Хана! На кое викаш пфу?
— На теб — ухили се Айрис.
Усмивката на Тара се изпари. По бузите й бавно се прокрадна червенина. Тя се обърна към Хана с отмъстително изражение на лицето. Хана се извърна настрани, преструвайки се, че не я забелязва. Тогава Айрис се изправи и хвърли йогурта си в кошчето за боклук.
— Хайде, Хан. Трябва да ти покажа нещо. — Тя я сграбчи за ръката.
— Къде отивате? — извика Тара, но двете момичета не й обърнаха внимание.
Щом излязоха от кафенето, Айрис изсумтя презрително и двете тръгнаха по дългия коридор към стаите на пациентите.
— Видя ли й обувките? Твърди, че са „Тори Бърч“, но на мен ми приличат повече на китайски ментета. — Хана се изсмя, но изведнъж я жегна чувство за вина. — Тара беше първото момиче, което я заговори тук. Много важно. Все пак тя не беше виновна, че Тара е толкова смотана.
Освен това Айрис й беше помогнала да остане и в „Убежището в Адисън-Стивънс“ — или просто „Убежището“, както го наричаха всички — все така великолепна. Тя беше показала на Хана фитнеса и спа салона, а предишната вечер двечките отмъкнаха разни тоници, скръбове и млечни маски за лице от салона и си устроиха козметична вечер. На сутринта Хана се събуди в копринените си чаршафи в отлична форма, толкова отпочинала, както не се беше чувствала от години, а краката й вече изглеждаха по-слаби заради органичните плодове и зеленчуци, с които се хранеше.