Хана и Айрис веднага си допаднаха и прекарваха часове в стаята си, разговаряйки. Айрис веднага си призна, че е в клиниката заради проблеми с храненето — „единствената приемлива причина да си тук“, добави тя. Хана побърза да добави, че е тук заради същия проблем — което донякъде си беше истина. Айрис беше изпратена за пръв път в „Убежището“ в седми клас. Цяла седмица не беше сложила ни една хапка в устата си. Излязла тъкмо навреме за лятната ваканция — точно по времето, когато Али изчезна, не можа да не отбележи Хана, — но майката на Айрис я накарала да се върне в началото на октомври, когато отново започнала да губи тегло. „Убежището“ не беше единствената болница, която Айрис беше посещавала, но тя твърдеше, че тук й харесва най-много.
Щом разбра, че Айрис също има проблеми с храненето, Хана веднага се успокои. Почувства се на сигурно място в стаята си и вече не се опитваше да крие хранителния си дневник, който започна да води още от лятото на седми клас, и в който записваше ежедневно изконсумираните калории. Нито пък се стресна, когато Айрис я хвана да опитва да се вмъкне в дънките си от осми клас, които беше донесла с единствената цел да ги използва за мерило дали отслабва, или наддава. Оказа се, че в гардеробчето на Айрис също има чифт такива тесни дънки.
Каквото и да беше имал предвид А., изпращайки я тук, резултатът беше напълно противоположен. Което доведе до напълно нова теория: може би А. беше на страната на Хана. Може би я беше изпратил тук, за да я отдалечи от хаоса на Роузууд, за да я предпази от човека, запалил пожара.
Сега Хана вървеше с Айрис по минзухарено жълтия коридор към една малка врата с табела АВАРИЕН ИЗХОД. Айрис сбърчи вежди, допря показалец до устните си и започна да натиска цифрите на малката клавиатура, монтирана вляво от дръжката. Лостчето се дръпна и вратата се отвори. На края на металната стълба се намираше малка, уютна стаичка, достатъчно голяма, за да побере две удобни кресла. Стените й бяха покрити с графити, впечатляващи скици на човешки лица, големи издължени дървета, два карикатурни бухала и хиляди послания и имена. На перваза на прозореца имаше снопче контрабандно внесени списания „Пийпъл“ и „Ю Ес Уийкли“.
— Леле! — ахна Хана.
— Това е тайното ми скривалище — каза Айрис, разпервайки ръце като цирково конферансие. — В този момент съм единствената, която знае комбинацията за отварянето на вратата. Повечето хора от персонала нямат представа, а онези, които я знаят, просто ме оставят да си правя каквото си искам. — Тя взе един брой на „Пийпъл“. Както обикновено, на корицата беше Анджелина Джоли. — Имам човек, който тайно ми ги внася. Тотално съм пристрастена към тях. В нощното ми шкафче има още няколко броя. Можеш да ги четеш, стига да си мълчиш за тях.
— Естествено — отвърна Хана и се ухили. — Благодаря.
Айрис махна с ръка към рисунките по стената.
— Всички те са направени от бивши пациентки. Не са ли страхотни?
Хана кимна утвърдително, въпреки че докато четеше имената, усети как я побиват тръпки. Айлийн. Стеф. Джени. Защо ли са били лук? От какво са боледували — от хранителни разстройства или СДВХ8, по-безобидните причини за идването в „Убежището“, или от нещо много по-сериозно? В гимназията братът на Али, Джейсън, очевидно беше прекарал известно време в подобна клиника. Името му се срещаше много често в дневника, който Емили беше открила в стар кабинет по време на партито в „Радли“.
Странно, че Али никога не беше споделяла тази тайна с тях. Хана се сещаше сама за един път, когато Али може би беше споменала за психичните проблеми с Джейсън. В началото на седми клас, в един неделен следобед, Хана и Али се опитваха да си изберат подходящи дрехи за следващия ден. Докато Али събуваше джинсите си, телефонът й иззвъня. Тя го отвори, но не каза нищо. Сви устни и лицето й леко пребледня. Хана чу дрезгав, зловещ смях през слушалката.
— За последен път ти казвам да престанеш, смотаняко! — изкрещя Али и затвори.
— Кой беше? — прошепна Хана.
— Тъпият ми брат — промърмори Али.