Тя не каза нищо повече. Но сега Хана беше повече от сигурна, че Джейсън се е обаждал от „Радли“ — в регистрационния дневник, който Емили беше открила, се виждаше, че той беше посещавал клиниката всеки уикенд за по няколко часа. Може би се беше обаждал оттам, за да плаши Али. Боклук!
Айрис седна в едно от креслата, а Хана се настани в другото. Те се взряха безмълвно в драскулките и имената по стената. Хелена. Беки. Линдзи.
— Чудя се къде ли са сега — рече тихо Хана.
— Кой знае — отвърна Айрис и среса с пръсти русата си до бяло коса. — Въпреки че се носи мълвата за някаква пациентка, която трябвало да влезе тук за две седмици, но родителите й забравили за нея. Още била тук… в мазето.
Хана изсумтя.
— Това са глупости.
— Да, сигурно. Но човек никога не знае.
Айрис бръкна под дунапренената възглавничка и извади един малък фотоапарат за еднократна употреба, опакован в зелена хартия.
— И това вкарах отвън. Искаш ли да се снимаме заедно?
Хана се поколеба — последното нещо, от което имаше нужда, беше доказателство, че е била в психиатрична клиника.
— Така или иначе няма да успееш да я проявиш — каза предпазливо тя.
— Искам да я изпратя на баща ми. — Айрис наведе глава. — Не че въобще ще отвори писмото ми. — Долната й устна започна да трепери. — Някога бяхме много близки, но след това той стана администратор в една глупава болница. Вече няма време за мен. И след като съм тук… — Тя потръпна. — Вече не съществувам за него.
— Моят баща е същият — въздъхна Хана, изненадана, че и по това си приличат. — Преди можех да разговарям с него за всичко, но след това той се изнесе и си намери нова приятелка, Изабел. Сега те живеят в моята къща — заедно с идеалната дъщеря на Изабел, Кейт. — Пръстите й се сгърчиха. — Кейт прави абсолютно всичко както трябва. Баща ми е тотално обсебен от нея.
— Не мога да повярвам, че баща ти ще харесва някой друг повече от теб. — Айрис звучеше ужасена.
— Благодаря — отвърна Хана с благодарност, гледайки през малката капандура на покрива към празните тенис кортове зад сградата. Дълго време тя смяташе, че баща й вече не я обича толкова много, защото не е красива и идеална. Но Айрис беше идеална… а баща й се отнасяше ужасно с нея. Може би не дъщерите бяха проблем, а бащите.
Вбесена, тя грабна фотоапарата от Айрис и протегна ръка, приготвяйки се да ги снима.
— Дай да покажем на всички мазни бащи по един красив среден пръст!
— Готово — отвърна Айрис и след като преброиха до три, двете показаха среден пръст пред обектива. Хана натисна бутона.
— Страхотно. — Айрис превъртя лентата и пъхна фотоапарата в чантата си.
Хана се плъзна по облегалката на креслото и се настани до Айрис. Двете бяха достатъчно слаби, за да се поберат на седалката. Стаята леко ухаеше на канела и нагрято от слънцето дърво.
— А как успя да откриеш това място?
— Кортни ми даде кода — отвърна Айрис, събувайки морскосините си пантофки.
Хана загриза нокътя на палеца си. Единственото нещо в Айрис, което я дразнеше, беше че тя непрекъснато говореше за предишната си съквартирантка Кортни, която очевидно е била грандамата на „Убежището“. Предишния ден Айрис беше разказала дванайсет различни истории за тази кучка Кортни — не че Хана ги беше броила, де.
— Кога си тръгна тя? — попита Хана колкото се може по-равнодушно.
Ъгълчетата на устата на Айрис увиснаха надолу.
— Май беше ноември? Не помня. — Тя протегна ръка към металната чаша и измъкна един син маркер.
— Какво се е случило с нея? Нормална ли е вече?
Айрис свали капачето на маркера и започна да драска по стената.
— Кой знае. Откакто си тръгна, не съм разговаряла с нея.
Хана потисна триумфиращата си усмивка.
— Защо не?
Айрис сви рамене и продължи разсеяно да си драска.
— Излъга ме защо са я довели тук. Каза, че има лека депресия, а се оказа, че е доста по-зле. Но аз го научих чак след това. В главата й беше същата каша, като на всички останали пациенти.
Вятърът блъскаше по прозорците. Хана се престори, че кашля, скривайки виновното изражение на лицето си. Тя също не беше напълно откровена за причината да я доведат тук — не беше споменала нищо за Али, А. или Мона.
Айрис свали ръката си и разкри какво е рисувала на стената. Това беше един старомоден кладенец на желанията с покривче и манивела. Хана започна да мига учестено, зашеметена. Ръцете й настръхнаха. Кладенецът й изглеждаше зловещо познат… и това определено не беше съвпадение.