— Защо нарисува точно това? — прошепна тя.
Айрис се спря за миг смутена. Тя нервно започна да върти капачето на маркера. Сърцето на Хана биеше все по-бързо и по-бързо. Най-накрая Айрис показа към чантата на Хана.
— Днес беше оставила чантата си отворена на бюрото. Нямах намерение да ровя вътре, но това късче плат стоеше най-отгоре. Какво всъщност представлява то?
Хана погледна чантата си и въздъхна с облекчение. Но разбира се — тя мъкнеше навсякъде със себе си знаменцето на Али и никога не го изпускаше от поглед, сякаш то беше диамантът „Хоуп“.
Тя докосна тъканта с пръсти. Рисунката на кладенеца беше най-отгоре и се виждаше ясно. До нея беше нарисуван странен символ, който Хана не можеше да разгадае — приличаше на буква, затворена в кръг и зачеркната отгоре, като знак „паркирането забранено“. Вместо буквата Р в кръга имаше изкривено I… или J. За Джейсън. Достъпът за Джейсън — забранен. Тя потръпна. Всеки път, когато погледнеше към знаменцето на Али, усещаше присъствието й наблизо, сякаш я наблюдаваше. За миг дори си помисли, че долавя аромата на любимия й ванилов сапун.
Хана усети погледа на Айрис върху себе си — тя очакваше отговор. Не й казвай, разнесе се предупреждаващ глас в главата й. Ако й кажеш истината, тя ще реши, че си куку.
— От една игра в училище е — чу се тя да произнася равнодушно. — Пазя го заради една приятелка, Алисън. — Тя дръпна ципа на чантата си и я пъхна под стола.
Айрис погледна към часовника си и изстена.
— По дяволите. Трябва да вървя на терапия. Толкова е отегчително. — Тя изпъна краката си и се изправи.
Хана също стана. Двете момичета се спуснаха по стълбата, излязоха през тайната врата и се разделиха. Нервите на Хана все още бяха опънати заради рисунката на стената. Имаше нужда да изпие един валиум и да полегне. Само ако можеше да се обади на Майк; толкова копнееше да чуе гласа му, дори похотливите му подмятания. Правилото за никакви обаждания беше отвратително.
Докато отключваше вратата на стаята си, някой се изкашля зад гърба й. Тара пристъпваше от крак на крак и нервно прокарваше език по скобите на зъбите си.
— О! — Стомахът й се сви. — Здрасти.
Тара подпря ръце на едрите си хълбоци.
— Значи двете с Айрис сте съквартирантки, така ли? — изфъфли тя.
— Да — отвърна тихо Хана. Двете бяха заедно, когато Айрис й се беше представила. Освен това имената им бяха написани с блестящо златисто мастило на вратата.
— Значи си разбрала за нея?
Хана завъртя ключа в ключалката и чу изщракването на патрона.
— Какво толкова има да се знае?
Тара пъхна ръце в джобовете на хавлиения си суичър.
— Айрис е освидетелствана луда. Затова е тук. Така че не прави нищо, с което да я ядосаш. Казвам ти го като на приятелка.
Хана я изгледа изпитателно. Заливаха я горещи и студени вълни. После рязко отвори вратата.
— Тара, ние не сме приятелки. — Влезе вътре и силно затръшна вратата зад гърба си.
Щом се озова вътре, тя веднага се успокои.
— Твой проблем — чу гласа на Тара през вратата. Проследи я през шпионката как се отдалечава по коридора. Внезапно осъзна, че Тара я беше отвращавала още от самото начало. Тя имаше същото набито, едро тяло, ужасни скоби на зъбите и матова кафява коса като Хана, преди да преживее промяната в осми клас. Преди да стане красива. Преди да се превърне в някоя.
Хана седна на леглото и притисна пръсти към слепоочията си. Ако и вътрешно Тара приличаше на някогашната Хана, много ясно защо й беше наговорила тези неща за Айрис — и защо Хана не трябваше да вярва на нито една нейна дума. Тара ревнуваше — безумно и с цялото си сърце — също както Хана някога ревнуваше Али. Загледана в отражението си в огледалото на стената, тя започна да си повтаря на ум една фраза, която Али често повтаряше, и която тя си беше присвоила след изчезването й. Аз съм Хана и съм великолепна. С дните й като Тара отдавна беше свършено.
17.
Поредният гост на купона у братята Кан
Когато в четвъртък вечерта Ариа и Майк пристигнаха в ужасяващо огромната къща на семейство Кан, пред нея вече стояха паркирани десетки коли. От вътрешността на сградата се носеше гръмовна музика и Ариа чу плясъци на вода от задния двор.