— Сигурно просто иска да се вижда в новините — додаде Райли Улфи, която седеше на един стол близо до зеленчуците и сосовете.
— Не е вярно! — възрази Ариа.
В кухнята влязоха още момичета и момчета, които не сваляха погледи от Ариа; очите им бяха пълни с омраза и ирония. Ариа се огледа, търсейки изход за бягство, но беше така притисната към кухненската маса, че едва помръдваше.
Някой я хвана за китката.
— Ела — каза Ноъл и я издърпа от тълпата.
Останалите веднага се отдръпнаха.
— Ще я изхвърлиш ли? — попита едно момче от бейзболния отбор, чието име Ариа все не успяваше да запомни.
— Трябва да я предадеш на полицаите! — извика Сет Кардиф.
— Не, не трябва, идиот такъв — гласът на Мейсън Байръс се извиси над крясъците. — На този купон няма място за полиция.
Ноъл отведе Ариа на втория етаж.
— Извинявай — каза той и отвори вратата на една тъмна спалня, на чиято стена висеше огромен портрет на госпожа Кан. Вътре миришеше силно на нафталин. — Не трябваше да позволявам това да се случи.
Ариа седна на леглото и по бузите й потекоха сълзи. Какво очакваше, когато дойде тук? Ноъл седна до нея, подаде й една кърпичка и чашата си джин с тоник. Тя поклати глава. На долния етаж някой наду уредбата. Изпищя момиче. Ноъл постави чашата на коляното си. Ариа погледна към римския му нос, гъстите му вежди, дългите мигли. Тук, седнала на леглото до него, тя се чувстваше по-спокойна.
— Не го правя, за да привличам вниманието — изтърси тя.
Ноъл се наведе към нея.
— Знам. Хората са идиоти. Нямат какво друго да правят, освен да разпространяват клюки.
Тя се отпусна назад върху възглавницата. Ноъл се настани до нея. Пръстите им леко се докоснаха. Ариа усети как пулсът й се ускорява.
— Трябва да ти кажа нещо — рече Ноъл.
— Така ли? — отвърна тя с изтънено гласче. Устата й изведнъж пресъхна.
Мина известно време, преди Ноъл да заговори отново. Трепереща от напрежение, Ариа се опитваше да се успокои, докато наблюдаваше въртящия се на тавана вентилатор.
— Намерих друг медиум — най-накрая призна Ноъл.
Въодушевлението бавно я напусна.
— О, така ли.
— Твърдят, че била много добра. Един вид се превръщала в човека, с когото искаш да осъществиш контакт. Трябва само да бъде заведена на мястото, където е починал и тогава… — Ноъл размаха ръце във въздуха, имитирайки магическа трансформация. — Но ако не искаш, няма да го правим. Както вече казах, на мен ми стига ходенето на гробището и разговорите. Действа успокояващо.
Ариа сплете пръсти на корема си.
— Но ходенето на гробищата няма да ми даде отговори. Едва ли Али ще тръгне да ми отговаря.
— Добре. — Ноъл остави питието си на нощното шкафче, извади мобилния си телефон и прегледа контактите си. — Съгласна ли си да се обадя на жената и да й кажа, че искам да се срещнем утре вечерта? Мога да дойда да те взема и двамата ще отидем в задния двор на Али.
— Чакай. — Ариа се изправи и пружините на матрака изскърцаха. — В задния двор на Али?
Ноъл кимна.
— Трябва да идем на мястото, където е умрял човекът. Такова е изискването.
Ръцете на Ариа изтръпнаха. Изведнъж й се стори, че температурата в стаята пада с поне десет градуса. Мисълта да застане до полуизкопаната яма, където Али беше намерена, я смрази до кости. Толкова силно ли искаше да говори с духа на Али?
В същото време дълбоко в себе си чувстваше, че Али иска да й каже нещо важно и нейно задължение беше да я изслуша.
— Добре. — Ариа погледна през прозореца към месечината, която висеше над дърветата. — Ще го направя. — Тя кръстоса крака. — Благодаря ти, че ми помагаш с това. И че ме измъкна от онази каша долу. И… — Тя си пое дълбоко дъх. — Изобщо, благодаря ти, че си толкова мил с мен.
Ноъл я погледна изненадано.
— Че защо да не съм мил с теб?
— Защото… — Гласът й секна изведнъж. Защото си типичното роузуудско момче, се канеше да каже тя, но се спря. Вече не беше сигурна какво точно означава това.
Двамата се умълчаха. Накрая, неспособна да се сдържа повече, тя се наведе към него и го целуна. Кожата му миришеше на хлор от водата в джакузито, а устните му имаха вкус на дъвка. Ариа затвори очи, забравяйки за миг къде се намира. Когато ги отвори, Ноъл все още седеше там и й се усмихваше така, сякаш години наред беше очаквал от нея да направи точно това.