18.
История, която си заслужава да бъде забравена
Петък сутринта Спенсър седеше до кухненската маса и режеше ябълка в купата с димяща овесена каша. Работниците в двора бяха започнали от рано сутринта — събираха изгорелите дървета от гората и ги товареха в един продълговат зелен контейнер. Полицейският фотограф стоеше близо до хамбара и правеше снимки с високотехнологичната си цифрова камера.
Телефонът иззвъня. Когато Спенсър вдигна слушалката на деривата в кухнята, в ухото й прозвуча дрезгав глас.
— С госпожица Хейстингс ли разговарям?
— Аха — заекна Спенсър, хваната неподготвена.
Жената заговори бързо и отсечено.
— Казвам се Ана Никълс. Репортер съм в MSNBC. Бихте ли желали да коментирате онова, което сте видели миналата седмица в гората?
Спенсър се напрегна.
— Не. Моля ви, оставете ме на мира.
— Можете ли да потвърдите слуховете, че всъщност сте искали да станете лидер на групата? Може би раздразнението ви от госпожица Дилорентис е взело връх и вие случайно… сте направили нещо. На всички се случва.
Спенсър стисна слушалката толкова силно, че без да иска натисна няколко бутона. Те се разписукаха в ухото й.
— Какво намеквате?
— Нищо, нищо! — Репортерката спря за миг и промърмори нещо на някого.
Спенсър затвори рязко телефона, цялата разтреперана. Беше толкова изтощена емоционално, че през следващите няколко минути можеше само да гледа втренчено светещите червени бутони на микровълновата печка в кухнята.
Защо продължаваха да я търсят? Защо тези репортери продължаваха да ровят наоколо, за да разберат дали тя може да има нещо общо със смъртта на Али? Алисън беше най-добрата й приятелка. Ами Иън? Нима полицията не смяташе вече, че той е виновен? Или пък човекът, който се опита да ги опече в гората. Как може никой да не разбира, че в тази история те са жертви, също като Али!
Затръшна се врата и Спенсър се изправи рязко. От пералното помещение се разнесоха гласове и тя застина, заслушана в тях.
— По-добре не й казвай — чу се гласът на госпожа Хейстингс.
— Но, мамо — прошепна в отговор Мелиса. — Според мен тя вече знае.
Вратата на кухнята се отвори и Спенсър отскочи към кухненския плот, имитирайки безразличие. Майка й се връщаше от сутрешната си разходка и водеше на каишка двата лабрадудъла. Тогава Спенсър чу вратата на пералното помещение да се затваря и видя Мелиса да заобикаля къщата в посока към автомобилната алея. Госпожа Хейстингс пусна кучетата и остави каишките им на плота.
— Здрасти, Спенс! — каза тя с преувеличено жизнерадостен глас, сякаш се опитваше с всички сили да изглежда безгрижна и весела. — Ела да видиш каква чанта си купих от мола снощи. Пролетната линия на Кейт Спейд е великолепна.
Спенсър не можа да отговори нищо. Крайниците й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка.
— Мамо? — попита тя с разтреперан глас. — За какво си шепнехте двете с Мелиса?
Госпожа Хейстингс се обърна рязко към кафе машината и си наля чаша кафе.
— О, нищо важно. Разни неща за къщата й в града.
Телефонът отново иззвъня, но този път Спенсър дори не помръдна. Майка й погледна към телефона, после към Спенсър, но също не го вдигна. След като се включи телефонният секретар, тя сложи ръка на рамото на дъщеря си.
— Добре ли си?
Поток от думи изпълни съзнанието на Спенсър, но накрая тя рече само:
— Да, мамо. Добре съм.
— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим за това? — Госпожа Хейстингс сви идеално оформените си вежди.
Спенсър се извърна. Искаше да разговаря с майка си за толкова много неща, но като че ли всички теми бяха табу. Защо никога не й бяха казали, че нейният баща и бащата на Али са учили заедно в Йейл? Това имаше ли нещо общо с неприязънта, която госпожа Хейстингс изпитваше към Али? През цялото време, докато родителите на Али живееха тук, двете семейства бяха поддържали хладни отношения, държаха се като непознати. Всъщност, когато в трети клас Спенсър обяви, че в съседната къща се е нанесло момиче на нейната възраст и тя иска да отиде да се запознае, баща й я хвана за ръката и каза:
— Нека ги оставим да се настанят да свикнат.