Дълго време Спенсър не отместваше поглед от екрана. Скъпа Джесика. С любов. Целувки. Толкова много пари. Фондът за откриване на Алисън Дилорентис. Тя отново отвори първото писмо. Съжалявам, че снощи срещата ни беше толкова кратка. С нетърпение очаквам отново да останем насаме. Тя кликна върху документа с десния клавиш на мишката и провери кога за последно е бил променян. Датата беше двадесети юни, три години по-рано.
— Какво е това, по дяволите? — прошепна тя.
В онова ужасно лято се бяха случили толкова много неща, които Спенсър отчаяно се опитваше да забрави, но до края на живота си щеше да запомни датата двайсети юни. Това беше последният ден от седми клас. Нощта, в която момичетата гостуваха в хамбара й.
Нощта, в която Али умря.
19.
Тайните не остават скрити за дълго
Люси подпъхна чаршафа под матрака и се изправи.
— Готова ли си да тръгваме? — попита тя.
— Да — отвърна тъжно Емили. Беше петък сутринта и тя се приготвяше да хване автобуса си за Роузууд. Люси щеше да я изпрати само до магистралата, но не и до спирката. Въпреки че амишите можеха да използват автобуси, Емили не искаше Люси да разбира, че тя ще отпътува за Филаделфия, а не за Охайо, откъдето беше казала, че е. След всичко, което младата амишка й беше доверила, Емили не искаше да й признава, че не е от техните. Но пък част от нея се съмняваше, че Люси вече го е разбрала и просто избягва да я попита направо. Може би беше по-добре въобще да не повдига въпроса.
Емили огледа къщата за последен път. Вече се беше сбогувала с родителите на Люси, които я бяха попитали безброй пъти дали няма да реши да остане още един ден за сватбата. За последен път отиде да погали кравите и конете, осъзнавайки, че ще й липсват. И други неща щяха да й липсват — тихите нощи, мирисът на прясно сирене, откъслечните измучавания на кравите. Както и това, че всеки от общността й се усмихваше и я поздравяваше, въпреки че беше непозната. Подобни неща не се случваха в Роузууд.
Двете отвориха вратата и потрепериха от внезапно нахлулия студ. Във въздуха ухаеше на прясно опечения хляб, който приготвяха за сватбената церемония. Като че ли всяко амишко семейство в общността се подготвяше за събитието. Мъжете решеха конете за шествието. Жените украсяваха с цветя вратата на къщата на Мери, а послушните амишки деца почистваха боклуците от заобикалящия я двор.
Люси тихичко си подсвиркваше и размахваше ръце. След разговора им за Лий тя изглеждаше много по-спокойна, сякаш беше свалила огромен товар от раменете си. Емили, от друга страна, се чувстваше слаба и отпаднала, сякаш единствено надеждата, че Али е все още жива, я беше поддържала през цялото това време.
Минаха покрай църквата, ниска, невзрачна сграда без никакви религиозни символи. До нея бяха завързани няколко коне, чиито дъх се кълбеше в ледения въздух. Зад църквата се намираше гробището, до което се стигаше през врата от ковано желязо. Изведнъж Люси се спря, обмисляйки нещо.
— Имаш ли нещо против да спрем за малко тук? — Тя завъртя нервно вълнените си ръкавици. — Мисля, че искам да видя Лий.
Емили погледна часовника си. Автобусът й тръгваше чак след един час.
— Разбира се.
Люси бутна вратата и тя изскърца. Мъртвата, суха трева захрущя под обувките им. Пред тях се редуваха сивите, семпли надгробни камъни на бебета, старци и на цялата фамилия Стивънсън. Емили затвори очи, опитвайки се да осъзнае реалността. Всички тези хора бяха мъртви… както и Али.
Али е мъртва. Емили се опита да асимилира това усещане. Не искаше да се сеща за ужасната част от смъртта на Али, като последния удар на сърцето й, последния й дъх, превръщането на костите й в прах. Вместо това се замисли за вълнуващия й декадентски живот в отвъдното. Той най-вероятно беше изпълнен с красиви плажове, идеални безоблачни дни, коктейли със скариди и плодова торта — любимите й храни. Всички момчета си падаха по нея и всички момичета искаха да бъдат като нея, дори принцеса Даяна и Одри Хепбърн. Тя продължаваше да бъде великолепната Алисън Дилорентис, царуваше в Рая така, както беше царувала и на земята.
— Толкова ми липсваш, Али — промълви тихо тя, а вятърът отнесе думите й надалеч. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да разбере дали се чувства някак по-различно, по-пречистена. Но сърцето й продължаваше да бие ускорено, а главата не спираше да я боли. Сякаш някаква жизненоважна част от нея беше откъсната и захвърлена.