Тя отвори очи и забеляза, че Люси я гледа, изправена пред един надгробен камък, няколко реда по-нататък.
— Добре ли си?
Емили се насили да кимне и отиде при нея, заобикаляйки няколко наклонени паметника. Повечето бяха обрасли с плевели.
— Това ли е гробът на Лий?
— Да — отвърна Люси и погали камъка.
Емили се приближи до нея и погледна. Надгробният камък на Лий беше от сив мрамор, с най-обикновен надпис. Лий Зуук. Щом забеляза изписаните дати, Емили примигна. Лий беше умряла на 19 юни, преди почти четири години. Мили боже. Али беше изчезнала на следващия ден, двайсети юни.
Тогава Емили забеляза една звезда с осем лъча над името на Лий. В съзнанието й нещо прищрака; наскоро беше виждала нещо подобно.
— Какво означава това? — попита тя и посочи звездата.
Люси се намръщи.
— Родителите ми искаха да го поставят на камъка. Това е символът на нашата общност. Но аз не исках да го има. Напомня ми за него.
На един от надгробните камъни кацна гарван и заплеска с катраненочерните си крила. Духна вятър и желязната врата на гробището изскърца.
— Кой е той? — попита Емили.
Люси вдигна глава и се загледа в едно самотно дърво, което се издигаше насред полето.
— Приятелят на Лий.
— О-онзи, с когото се е карала? — заекна Емили. Гарванът размаха криле и отлетя. — Онзи, когото не си харесвала?
Люси кимна.
— Когато пое на rumspringa, той си направи една такава татуировка на ръката.
Емили впери поглед в паметника и в главата й се зароди една ужасяваща мисъл. Отново погледна към датата на надгробния камък. 19 юни. Денят преди Али да изчезне, същата година. В този миг пред очите й се появи ясната картина на мъж, който седи в болнична стая, навил ръкави до лактите, а над главата му свети ярката лампа. От вътрешната страна на китката му има татуировка на същата тази звезда, черна и плътна. Тук имаше някаква връзка. Ненапразно А. беше изпратил Емили в Ланкастър. Защото тук беше живял някой. Някой, когото познава.
Тя погледна Люси и я хвана за раменете.
— Как се казва приятелят на сестра ти? — попита напрегнато тя.
Люси си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили да произнесе името, което ненавиждаше от толкова отдавна.
— Казва се Дарън Уайлдън.
20.
Истинско минно поле
Хана застана пред огледалото в банята, начерви се отново и започна да разресва косата си с кръгла четка за обем. След миг до нея цъфна Айрис и й се усмихна.
— Здрасти, кучко — рече тя.
— Как я караш, кранто? — отвърна Хана. Това се беше превърнало в обичайна сутрешна рутина.
Въпреки че бяха останали будни до късно, за да пишат любовни писма на Майк и Оливър, гаджето на Айрис, и да разглеждат списание „Пийпъл“, нито една от тях не изглеждаше недоспала. Както винаги, бледо русата коса на Айрис падаше на безупречни къдрици по гърба й. Миглите на Хана изглеждаха още по-дълги, благодарение на спиралата за очи „Диор“, която беше взела от бездънната чантичка с гримове на съквартирантката си. Само защото днес беше Петъкът на груповата терапия, това не означаваше, че трябва да изглеждат като жалки мърли.
Когато излязоха от стаята, зад тях тръгнаха Тара, Руби и Алексис.
— Хей, Хана, може ли да поговорим за минутка? — усмихна се престорено Тара.
Айрис се обърна рязко.
— Тя не иска да говори с теб.
— Не може ли сама да ми го каже? — сопна й се Тара. — Или вече и на нея си промила мозъка?
Приближиха се до пейките под прозореца, който гледаше към задната градина. На близката масичка бяха натрупани няколко розови кутийки с хартиени кърпички; очевидно това беше основното място, където момичетата идваха да си поплачат. Хана се усмихна подигравателно на Тара, която очевидно преливаше от завист и ревност, и се опитваше да настрои Хана и Айрис една срещу друга. Не че Хана й вярваше, мо-оля ви се.
— Опитваме се да водим личен разговор — сопна й се тя. — В който не се допускат смотанячки.
— Няма да се отървеш толкова лесно от нас — отвърна Тара. — И ние имаме групова терапия.
Залата за групови терапии беше точно зад голямата дъбова врата пред тях. Хана се обърна. За съжаление Тара беше права — всички момичета от етажа имаха днес групова терапия.