— Между другото, харесва ми прякора ви — пропя Тара и кръстоса крака. — Малки сладки лъжкини. Колко сладко!
Всички се скупчиха около стола на Хана, за да четат. Тя не намери сили да ги спре. Руби изохка. Една пациентка на име Джули цъкна с език. А Айрис — е, Айрис изглеждаше ужасена и отвратена. Мнението на всички за Хана се смени за миг. От сега нататък тя щеше да е онова момиче. Психопатката, която според всички, преди години е убила най-добрата си приятелка.
Д-р Фелиша грабна списанието от скута на Хана.
— Откъде взе това? — сопна се тя на Тара. — Знаеш, че списанията не са позволени тук.
Тара се сви, смутена и стресната от това, че е загазила.
— Айрис винаги се хвали, че успява да си вмъкне последните броеве на списанията — промърмори тя, белейки етикета на бутилката с минерална вода, която държеше в ръка. — Просто исках и аз да видя последния брой.
Айрис се изправи рязко и едва не събори близката лампа на стойка. Бързо се приближи до Тара.
— Този брой беше в спалнята ми, кучко! Дори аз още не съм го прочела! Пипала си ми нещата!
— Айрис! — д-р Фелиша плесна с ръце, опитвайки се да си върне контрола. Една сестра надникна през вратата, очевидно искаше да разбере дали терапевтката има нужда от помощ. — Айрис, знаеш много добре, че стаята ти е заключена. Пациентите не могат да влязат вътре.
— Не беше в спалнята й — извика Тара. Тя посочи към коридора. — Беше на дивана до прозореца!
— Това е невъзможно! — извика Айрис. После се завъртя отново към д-р Фелиша. Очите й прескачаха от списанието в ръката на терапевтката към измъченото лице на Хана. — А ти. Ти се опитваше да се изкараш много готина, Хана. Но си също така побъркана като всички останали тук.
— Малка сладка лъжкиня — подразни я някакво момиче от другия край на стаята.
Хана усети голяма буца в гърлото си. Отново беше в центъра на вниманието. Искаше й се да скочи и да избяга от стаята, но сякаш беше залепнала за стола.
— Не съм лъжкиня — едва успя да промълви тя със слаб глас.
Айрис изсумтя и я изгледа с презрение, от което Хана усети как я побиват тръпки.
— Все тая.
— Момичета, престанете! — Д-р Фелиша дръпна Айрис за ръкава. — Айрис и Тара, и двете нарушихте правилата, така че здраво сте загазили. — Тя пъхна списанието в задния си джоб, накара Тара да стане, хвана Айрис за ръката и ги поведе към изхода. Преди да излязат, Тара се обърна и се усмихна самодоволно на Хана.
— Айрис — извика умолително Хана, — нещата въобще не са такива, каквито изглеждат!
Айрис се обърна на вратата и погледна безизразно Хана, сякаш виждаше някой напълно непознат.
— Съжалявам, но не говоря с ненормалници. — След което се обърна и тръгна след Фелиша по коридора, оставяйки Хана сама.
21.
Истината боли
Големият междуградски автобус избръмча на паркинга на Ланкастър. Над предното му стъкло с големи букви светеше крайната му дестинация, Филаделфия. Емили се качи колебливо вътре, вдишвайки мириса на нова тапицерия и препарат за почистване. Въпреки че беше прекарала само няколко дни с Люси и семейството й, сега автобусът й се струваше дразнещо модерен, почти чудовищен.
Емили почти не продума на Люси, след като разбра, че Уайлдън е приятелят на мъртвата й сестра. Люси я попита няколко пъти какво не е наред, но Емили отговаряше, че няма нищо, и че просто е твърде уморена. Какво би могла да каже? Познавам приятеля на сестра ти. Мисля, че може наистина да е убил Лий. В двора на едно семейство има яма, където може да я е захвърлил.
Оттогава мислите й прелитаха със светлинна скорост през главата, в съзнанието й се редуваха спомен след спомен от онази ужасна година. В деня след изчезването на Али, след като разговаряха с госпожа Дилорентис, Емили и приятелките й се разотидоха. Емили мина точно покрай голямата яма, където по-късно намериха трупа. Спомни си, че точно тогава работниците изливаха вътре бетон. Колите им бяха паркирани по автомобилната алея пред дома на семейство Дилорентис. Накрая имаше една, която беше забелязала няколко секунди по-рано, чудейки се къде ли я е виждала преди — стар черен седан, като че ли излязъл от някой филм от шейсетте или седемдесетте. Това беше същата кола, която беше спряла пред основното училище „Роузууд дей“ в деня, когато Али се беше похвалила, че ще намери късче от знамето за „Капсулата на времето“. След като се беше скарал с Иън, Джейсън Дилорентис беше отворил вратата на тази кола и беше скочил вътре. Тя беше спряна пред дома на семейство Дилорентис и в деня, когато те се бяха опитали да откраднат знаменцето на Али. А ето, че си я спомняше и от деня, когато бетонът затрупа тялото на приятелката й за три дълги години. Тази кола принадлежеше на Дарън Уайлдън.