Парамедиците отведоха Емили настрани.
— Трябва да ви отведем оттук.
Емили тихичко проплака, вперила отчаян поглед в празното място на поляната. Същото нещо се беше случило и предишната седмица, когато бяха намерили тялото на Иън в гората — в един момент той лежеше на тревата, подпухнал и блед, в следващия… го нямаше. Беше невъзможно всичко това да се случва отново. Невъзможно! Години наред Емили тъгуваше за Али, припомняше си всяка черта на лицето й, всеки кичур в косата й. А момичето от гората изглеждаше точно като Алисън. Имаше нейния дрезгав, секси глас, а когато избърса саждите от лицето си, го направи с малките, деликатни ръце на Али.
След миг Емили се озова в линейката. Един санитар бързо покри устата и носа й с кислородна маска и й помогна да се настани на походното легло. Останалите парамедици насядаха около нея. Завиха сирени и автомобилът бавно потегли. Щом излязоха на улицата, през прозореца на линейката Емили забеляза някаква полицейска кола с угасени фарове и изключена сирена. Тя обаче не отиваше към къщата на Спенсър.
Отново погледна към двора, търсейки с очи Али, но видя само любопитни зяпачи. Там беше госпожа Маклелън, една от съседките. Край пощенската кутия се въртяха господин и госпожа Вандерваал, чиято дъщеря Мона беше първият А. Емили не ги беше виждала след погребението на Мона няколко месеца по-рано. Дори семейство Кавана бяха тук и гледаха ужасено пламъците. Госпожа Кавана беше обгърнала покровителствено с ръка раменете на дъщеря си. И въпреки че безжизнените очи на Джена бяха скрити зад тъмните й очила „Гучи“, Емили се почувства така, сякаш тя гледа право в нея.
Но Али не се забелязваше никъде в този хаос. Беше изчезнала — отново.
2.
Замаяни
Около шест часа по-късно една весела медицинска сестра с вързана на конска опашка коса, дръпна завесата до леглото на Ариа в спешното отделение на болницата „Роузууд мемориъл“. Тя подаде на баща й Байрън един клипборд и му каза да се разпише най-отдолу на листа.
— Освен натъртванията по краката и погълнатия дим, всичко останало е наред — каза тя.
— Слава Богу — въздъхна Байрън и се разписа със замах. Двамата с брата на Ариа, Майк, се появиха в болницата малко след като линейката я беше докарала. Майка й Ила беше във Върмонт с приятеля си Ксавие и Байрън й се беше обадил, за да я успокои, че всичко е наред и няма нужда да бърза да се прибира.
Сестрата погледна Ариа.
— Приятелката ти Спенсър иска да те види, преди да си тръгнеш. Тя е на втория етаж. Стая двеста и шест.
— Добре — отвърна Ариа с треперещ глас и размърда краката си под грубите болнични завивки.
Байрън се надигна от пластмасовия стол до леглото й и я погледна.
— Ще те изчакам във фоайето. Не бързай.
Ариа се изправи бавно. Прокара пръсти през синьо-черната си коса и по леглото се посипаха пепел и сажди. Когато се наведе, за да обуе дънките и обувките си, мускулите я боляха така, сякаш беше изкачвала Еверест. Цяла нощ беше останала будна, обмисляйки онова, което се беше случило в гората. Въпреки че приятелките й също бяха докарани в спешното отделение, те бяха разпределени в различни стаи и тя не успя да говори с нито една от тях. Всеки път, когато се опитваше да стане, сестрите се втурваха в стаята й и казваха, че трябва да почива и да поспи. Как ли пък не. Сякаш можеше да се отпусне и да заспи.
Ариа нямаше представа какво да си мисли за изпитанието, през което беше преминала. В един момент тя тичаше през гората към хамбара на Спенсър, пъхнала в задния си джоб късчето от знаменцето за „Капсулата на времето“, което беше откраднала от Али в шести клас. Цели четири дълги години не беше поглеждала синьото парче плат, но Хана беше убедена, че рисунките съдържат някакви улики за убиеца на Али. И тогава, малко след като Ариа се подхлъзна върху мокрите листа, парлива миризма на газ изпълни ноздрите й и тя чу характерното при паленето на клечка кибрит стържене. Изведнъж гората около нея избухна в пламъци и опърли кожата й. Миг по-късно тя се натъкна на някакъв човек, който викаше отчаяно за помощ. Някой, за когото всички смятаха, че е погребан в полуизкопаната яма в някогашния заден двор на семейство Дилорентис. Али.
Или поне Ариа смяташе така. Но сега… Ами, сега не беше сигурна. Погледна към отражението си в огледалото, което висеше на вратата. Лицето й беше изпито, очите — кървясали. Лекарят от спешното, който се беше погрижил за нея, обясни, че е напълно нормално да й се привиждат нереални неща, след като е погълнала такова количество вреден пушек — когато е лишен от кислород, мозъкът се обърква. В гората наистина беше ужасен задух. А Али й изглеждаше толкова неясна и нереална, като в сън. Ариа не знаеше дали съществуваха групови халюцинации, но предишната нощ всички те бяха видели Алисън. Може би беше логично Али да е първото нещо, което ще се появи в откачените им мозъци.