— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Със сигурност ще ти олекне.
Ариа оправи целофана на букета, който беше купила преди няколко минути от магазина за цветя. Не беше сигурна какво ще каже на Али — или какви отговори ще получи. Но беше готова да направи всичко, за да се почувства по-добре. Тя преглътна тежко и притисна телефона към ухото си.
— Али като че ли искаше да поговорим за нещо важно, но аз не й обърнах внимание. Вината е моя.
— Не е — успокои я Ноъл. В ухото й изпука статичен шум. — Понякога и аз мисля така за брат ми… но не бива. Нямаше как да го спра, както и ти не си можела да я спреш. Освен това не си била единствената приятелка на Али. Можела е да поговори със Спенсър или Хана, или с родителите си. Но не го е направила.
— После ще ти се обадя пак, нали? — каза Ариа, задавена от сълзи. След което прекъсна, грабна букета, отвори вратата на колата и тръгна по алеята. Тревата беше мокра и джвакаше под краката й. След няколко минути тя приближаваше гроба на Али. Някой вече беше оставил букет свежи цветя пред надгробния камък и беше залепил снимка върху него.
— Ариа?
Тя подскочи. Усети как я побиват тръпки. На няколко крачки от нея, под голямото смокиново дърво, стоеше Джейсън Дилорентис. Тя се стегна, подготвяйки се да посрещне гневното му избухване, но той просто си стоеше там и се оглеждаше. Беше облякъл тежко черно яке с дебело подплатена качулка, черни панталони и черни ръкавици. За части от секундата през ума й мина нелепата мисъл, че прилича на човек, който се кани да ограби банка.
— 3-здрасти — най-накрая успя да промълви тя. — Просто… исках да поговоря с Али. Може ли?
Джейсън сви рамене.
— Разбира се. — Той тръгна надолу по хълма, оставайки я сама.
— Почакай! — извика Ариа след него. Той спря, подпря се на едно дърво и я погледна.
Ариа внимателно обмисли думите си. Само преди една седмица, когато излизаха заедно, Джейсън я беше окуражил да разговаря с него за Али — беше казал, че всички се чувстват неудобно дори да произнесат името й в негово присъствие. Тя избърса ръце в дънките си.
— Научихме много неща за Али, които по-рано не знаехме — каза най-накрая тя. — Много мъчителни неща. Сигурна съм, че и на теб не ти е било лесно.
Джейсън ритна с крак буца пръст.
— Да.
— Понякога не е лесно да разберем какво се случва в душите на хората — добави Ариа, мислейки си за това как Али танцуваше весело по моравата вечерта след завършването на седми клас — изглеждаше толкова щастлива да види приятелките си. — Хората винаги изглеждат различно на повърхността — добави тя. — Но… невинаги е така. Всеки има нещо за криене.
Джейсън ритна още една буца пръст.
— Но вината не е твоя — продължи Ариа. — Вината не е на никого.
Изведнъж тя повярва в това с цялото си сърце. Ако Али наистина се беше самоубила и ако го беше обмисляла от доста време, Ариа пак нямаше да може да направи нищо, за да я спре. Болеше я сърцето, че не го е предусетила и се чувстваше зле, че не знаеше защо Али го е направила… но може би просто трябваше да го приеме, да потъгува и да продължи да живее живота си.
Джейсън отвори уста да каже нещо, но изведнъж пронизителен звън разцепи тишината. Той бръкна в джоба на якето и извади телефона си.
— Трябва да отговоря — рече той извинително. Ариа му махна да продължи, той се обърна и тръгна надолу по хълма към сенките.
Тя се изправи пред надгробния камък на Али. Алисън Лорън Дилорентис. Нищо друго. Знаеше ли Али, че последното й гостуване ще бъде в последната й нощ на земята, или беше решила на момента, че вече не издържа? Последния път, когато Ариа я беше видяла жива, Али се канеше да ги хипнотизира, но Спенсър скочи и отиде да дръпне щорите. Много е тъмно тук, беше казала тя. Трябва да е тъмно, бе възразила Али, дърпайки ги отново надолу. Така стават тия работи.
Тогава, когато Али се обърна, Ариа зърна лицето й. Тя не изглеждаше манипулативна и доминираща, а крехка и изплашена. След миг Спенсър извика на Али да си върви… и тя си тръгна. Отстъпи, както не беше правила никога, сякаш целият й кураж и решителност се бяха изпарили.
Ариа коленичи на тревата и докосна хладния мрамор на надгробния камък. От очите й бликнаха горещи сълзи.
— Али, съжалявам — прошепна тя. — Каквото и да се е случило, съжалявам.
Над главата й избръмча самолет. Мирисът на рози от букета, който лежеше в основата на паметника, погъделичка носа й.