— Съжалявам — повтори тя. — Толкова съжалявам.
— Ариа? — разнесе се писклив глас.
Тя подскочи. Заслепи я силна светлина. Ръцете й се разтрепериха и за миг в съзнанието й се появи мисълта, че това е Али. Но след това светлината се отмести. До нея коленичи жена, която носеше очила с тъмни рамки и полицейска зимна шапка.
— Ариа Монтгомъри?
— Д-да? — заекна тя.
Жената докосна ръката й.
— Трябва да дойдеш с мен.
— Защо? — изсмя се нервно Ариа и отдръпна ръката си.
Уоки-токито на колана на жената изпиука.
— Може би ще е най-добре да поговориш с момчетата в участъка.
— Какво става тук? Нищо не съм направила.
Полицайката изкриви устни в усмивка, която не включваше очите й.
— За какво толкова съжаляваш, Ариа? — Тя погледна към гроба на Али. Очевидно беше чула всичко, което Ариа беше казала. — Да не е за това, че си скрила доказателства от нас?
Ариа поклати глава, без да разбира нищо.
— Доказателства ли?
Жената я погледна многозначително.
— Един пръстен, например.
Гърлото на Ариа пресъхна. Тя притисна чантата към гърдите си. Пръстенът на Иън все още се криеше във вътрешния й джоб. Тя толкова отчаяно жадуваше да се свърже с Али, че от дни не се беше сещала за него.
— Нищо лошо не съм направила!
— А-ха — промърмори ченгето незаинтересовано. Тя разкопча белезниците от колана си и погледна към Джейсън, който стоеше на няколко крачки от тях. — Благодаря ви, че се обадихте да ни кажете къде е.
Ариа зяпна изненадано. Тя рязко се обърна и впери поглед в Джейсън.
— Ти ли им каза, че съм тук? — възкликна тя. — Защо?
Джейсън се ококори и поклати глава.
— Какво? Не съм…
— Господин Дилорентис разказа на дежурния офицер всичко, което знаеше — прекъсна го полицайката. — Той просто изпълни гражданския си дълг, госпожице Монтгомъри. — Тя изтръгна голямата чанта от ръцете на Ариа и й закопча белезниците. — Не му се ядосвайте заради нещо, което вие сте направила. Което всички сте направили.
Смисълът на думите й бавно проникваше в съзнанието на Ариа. Правилно ли я беше разбрала? Тя рязко се обърна към Джейсън.
— Какво си измисляш, за Бога!
— Ариа, ти не разбираш — възрази Джейсън. — Аз не…
— Хайде! — сопна се ченгето. Ръцете на Ариа бяха оковани с белезници зад гърба й. Тя виждаше, че устните на Джейсън мърдат, но не чуваше думите.
— А откога полицията приема съвети от психопати? — избухна тя. — Не знаете ли, че Джейсън е прекарал години в психиатрична клиника?
Полицайката рязко вдигна глава, объркана. Джейсън издаде гъргорещ звук.
— Ариа… — Гласът му секна изведнъж. — Не. Не си разбрала правилно.
Ариа се спря. Джейсън я гледаше ужасен.
— Какво искаш да кажеш? — попита рязко тя.
Ченгето я хвана за ръката.
— Хайде, госпожице Монтгомъри. Да вървим.
Но Ариа не сваляше поглед от Джейсън.
— Кое не съм разбрала правилно? — Джейсън я гледаше втренчено, устните му се разтвориха. — Кажи ми! — извика умолително тя. — Какво не съм разбрала?
Но Джейсън просто си стоеше там и гледаше как жената отвежда Ариа надолу по хълма към полицейската кола.
26.
Доказателствата не лъжат
Пътуването от Ланкастър до Роузууд трябваше да отнеме най-много два часа, но Емили направи грешката да се качи на автобус, който по пътя за обратно спря до две автентични амишки ферми. След това я остави във Филаделфия, което означаваше, че тя трябваше да се прехвърли на друг автобус за Роузууд, който тръгна от автогарата чак след четирийсет и пет минути и попадна в задръстване на магистралата Скулкил. Когато автобусът най-накрая стигна до Роузууд, Емили беше изгризала всичките си нокти и беше издълбала огромна дупка в дунапреновата седалка. Часът беше шест и бе започнала да вали студена, противна суграшица. Вратите се отвориха и Емили изтича по стълбите.
Градът беше тих и безлюден. Светофарите превключиха от червено на зелено, но по улицата не минаха никакви коли. От „Кафенето на еднорога“ се разнасяше аромат на печено кафе, но заведението беше затворено.
Емили побягна по улицата, плъзгайки се по заледената й повърхност с безумно тънките си амишки ботуши. Полицейското управление беше само на няколко преки оттук. Лампите в голямата сграда, където бяха отишли Емили и останалите, след като се досетиха, че Мона Вандерваал е старият А., все още светеха. В задната част на комплекса, където новият А. й беше казал да отиде, нямаше никакви прозорци и тя нямаше как да разбере дали вътре има хора. В този миг забеляза една голяма метална врата, подпряна с чаша за кафе и ахна. А. беше оставил вратата отворена, точно както беше обещал.