— Ти и… Джесика?
Бащата на Спенсър отвори уста да каже нещо, но от гърлото му излязоха само нечленоразделни звуци.
— Знаех си — прошепна госпожа Хейстингс. Гласът й беше зловещо спокоен и равен. На шията й нервно потрепваше мускулче. — Питах те милион пъти, но ти винаги отвръщаше, че не е така.
След това тя се нахвърли върху господин Хейстингс и започна да го удря с дамската си чантичка „Гучи“.
— Ходил си в дома й? Колко пъти си бил там? Какво ти става, по дяволите?
Сякаш всичкият въздух на паркинга се беше просмукал някъде. Ушите на Спенсър бръмчаха и тя възприемаше разиграващата се пред очите й сцена на бавен каданс. Нещата въобще не се развиваха по начина, по който бе очаквала. Майка й се държеше така, сякаш не знаеше нищо. Тя си припомни съобщенията на Иън. Възможно ли е майка й да чуваше всичко това за пръв път?
Най-накрая тя спря да удря баща й. Той отстъпи назад и изпъшка. По лицето му беше избила пот.
— Признай си. Поне веднъж ми кажи истината — рече задъхано тя.
Следващите няколко секунди като че ли продължиха цяла вечност.
— Да — най-накрая отвърна баща й и наведе глава.
Мелиса изохка. Госпожа Хейстингс проплака.
Баща й запристъпва нервно на едно място.
Спенсър затвори очи и остана така дълго време. Когато отново ги отвори, Мелиса беше изчезнала. Госпожа Хейстингс отново се обърна към мъжа си.
— Колко време продължи това? — попита тя. Вените на слепоочията й пулсираха. — И тя твоя ли беше?
Раменете на господин Хейстингс потрепериха. Той покри лицето си с ръце и изпъшка.
— Научих за децата много след това.
Госпожа Хейстингс отстъпи назад с оголени зъби и свити юмруци.
— Довечера, като се прибера, искам да си се изнесъл от дома — извика тя.
— Вероника…
— Махай се!
След кратка напрегната пауза баща й си тръгна. Миг по-късно ягуарът му изрева и той напусна паркинга, оставяйки семейството си там.
— Мамо! — Спенсър постави ръка на рамото на майка си.
— Остави ме! — сопна й се майка й и се облегна отпуснато на каменната ограда на ресторанта. От външните тонколони на ресторанта се носеше весела италианска музика. Вътре някой се изсмя пискливо.
— Мислех, че знаеш — продължи отчаяно Спенсър. — Мислех, че си разбрала за това в нощта, когато Али изчезна. На следващия ден изглеждаше толкова объркана, сякаш нещо ужасно се беше случило. Помислих си, че точно за това не можем да говорим за онази нощ.
Майка й се обърна рязко към нея с подивели очи и размазано червило.
— Наистина ли си помисли, че съм способна да убия онова момиче? — изсъска тя. — Такова чудовище ли съм за теб?
— Не! — отвърна Спенсър с тъничко гласче. — Просто…
— Просто нищо — изръмжа майка й и размаха яростно пръст пред лицето й. Спенсър отстъпи стреснато. — Знаеш ли защо не исках да говорим за онази нощ, Спенсър? Защото тогава изчезна най-добрата ти приятелка. Защото загубата на Алисън обсеби живота ти, а ти трябваше да продължиш напред. А не защото съм я убила!
— Съжалявам! — проплака Спенсър. — Просто… Мелиса не можеше да те намери онази нощ и изглеждаше толкова…
— Бях излязла с приятели — извика майка й. — До късно. И единствената причина да го помня е, че полицията ме разпитва за това поне петдесет пъти през следващите няколко дни!
Зад тях се разнесе покашляне. Мелиса стоеше до един нисък декоративен храст. Спенсър я хвана за ръката.
— Не спираше ли да повтаряш на татко, че трябва да намерите мама!
Мелиса поклати глава, озадачена.
— Какво?
— Вие двамата стояхте до вратата и ти не спираше да повтаряш: „Трябва да намерим мама. Трябва да намерим мама“.
Мелиса зяпна безпомощно Спенсър. След това разшири очи, спомняйки си онази нощ.
— Да не би да имаш предвид онази нощ, когато исках татко да ме закара до летището, за да си хвана самолета за Прага? — попита тя със слаб глас. — Знаех си, че ще имам махмурлук, а се оказа, че татко също е пил. Трябваше да помисля, преди да се нахвърля върху онова вино. — Тя примигна смутено.
От един миниван слезе семейство с малко момиченце. Двамата съпрузи се държаха за ръце и се усмихваха един на друг. Момичето се загледа в Спенсър с любопитство и засмука палеца си, преди да тръгне след родителите си към ресторанта.